Райнер Мария Рилке е роден през 1875 г. в Прага, когато тя е част от Австро-Унгарската империя. Живял е в Мюнхен, Париж, Рим и Венеция, посещавал е Русия и Испания, завършва дните си в Швейцария, в замъка Мюзо през 1926 г. От особено значение за творческото му развитие са посещенията в Русия и срещите му с редица руски представители на културата, сред които самия Лев Толстой.

Безспорно най-известната му стихосбирка е „Часослов“ през 1905 г. („Stundenbuch“), като третата част от нея е най-позната – „Книга за бедността и смъртта“, написана след първата зима, прекарана в Париж. За Рилке Париж е символ на дълбокото отчаяние, там хората не живеят, а постепенно загиват. Поразен е от огромния брой декласирани хора, които не притежават нищо в живота си, дори надежда.

В началото на 1904 г. Рилке започва да работи над единственото си прозаическо произведение – романа „Записките на Малте Лауридс Бриге“. Героят на романа, млад поет, съществува при подобни условия, в които живее Рилке в Париж.
Там той се запознава с Огюст Роден и става негов секретар. Това повлиява значително върху творчеството му и се забелязва нов подем в поезията му: нова естетическа концепция, според която стихотворението се третира като „вещ“ („Ding“). Понятието „вещи“ става централно за естетиката на Рилке.

„Записките на Малте Лауридс Бриге“ е публикуван през 1910 г. и е написан под формата на дневник. Рилке започва работа върху романа през 1904 г. в Рим и като цяло отразява в него първите си впечатления от престоя си в Париж през 1902/1903 г.
Произведението се състои от 72 записки, които често наподобяват стихове в проза и не следват хронологическа последователност. Самият Рилке наричал произведението си „книга, написана в проза“, но никога роман.
„Записките“ имат фрагментарен характер, особено в началото наподобяват дневник и нямат единна, последователна сюжетна линия. Въпреки това те са обвързани смислово и концептуално от вътрешните конфликти на Малте. В този смисъл това е първият роман в историята на немскоезичната литература, който радикално „скъсва“ с традициите на Реализма на 19 в. Главният герой, авторът на записките в дневника, е 28-год. датчанин Малте, представител на отмиращ аристократичен род, който, след ранната смърт на майка си, а след това и на баща си, избягва и се опитва да живее в Париж, останал без родина и никакво имущество.

Условно романът може да се раздели на 3 части:
1. Преживяванията на Малте в Париж
2. Спомени за детството
3. Връщане към исторически събития и герои

Преходът между отделните смислови части е плавен и трудно откроим.
Фрагментарната форма на „Записките“ и изцяло субективният наратив създават усещане за автентичност и интензивност на преживяването. Във всеки случай формата отговаря на съдържанието, подчертава чувството на самота у Малте и показва разпадането на личността му, както и невъзможността да проумее действителността и собственото си място в нея.
Въпреки фрагментарния характер на „Записките“, в тях се очертават няколко тематични кръга: проблемът за смъртта и болестта, страхът и отчаянието, бедността и нищетата, езикът и действителността, съдбата и животът, идентичността и ролите, човекът на изкуството и обществото, любовта и самотата, отделният човек и Бог.

Големият град като центъра на прогреса

Романът започва в Париж в края на 19 в. и началото на 20 в. Оттук започват записките на Малте, който открива третия по големина град в света по това време, така както би видял Лондон и Ню Йорк – по време на процеса на индустриализация. Тя носи едновременно блясък и нищета. Прогресът почива на механизацията, която по това време често се е асоциирала с анонимност и големи различия между социалните прослойки на бедните и богатите.
Още първите записки на Малте убеждават, че този изключително чувствителен млад мъж е потиснат от действителността на големия град, който разкрива пред него своята най-грозна, ужасяваща страна. Картини, изпълнени с отвращение и болести, бедност и смърт проникват в уязвимото съзнание на Малте и отключват дълбок, подхранен от детството екзистенциален страх, който задава тона в изкуството през целия век. Като постоянно се конфронтира с „отвратителното“, Малте постепенно се научава да наблюдава и вижда вътрешната страна на нещата и, „чувствайки“ наблюдаваното, той вътрешно се идентифицира с него.

„Тук хората идват, за да живеят. Аз по-скоро мисля, че тук се умира. Излязох навън и видях: болници. Видях един човек, който се олюляваше и припадна. Хората го наобиколиха. Това ми спести останалото. Видях бременна жена. Едва се движеше, подпирайки се на висока, топла стена, като от време на време я докосваше, за да се убеди, че е още там. Да, тя все още беше там. А зад нея? (….)
Уличката започна да мирише от всички страни. Миришеше, доколкото можеше да се познае, на йодоформ, на мазнината от пържени картофи, на страх. Всички градове миришат през лятото.“

Това са миризмите на града, които обграждат наблюдателя и провокират параноични халюцинации. „Всички градове миришат през лятото.“
Те са ядрото на социализирането и затова са неизбежни. Изпълнените с миризми и шумове градове са център на нарастващо обезличаване на индивида сред анонимната маса.

Малте като наблюдател и преследван

За разказвача остава само „наблюдаването“. Но това „съзерцаване“ не се възприема и оценява като перцептивно майсторство, което се стреми да имитира изкуството на природата, а като симптом на клинична картина. Той е следствие на рефлекс на самоотбрана. У Малте възниква съмнението дали, ако започне да пише, някой ще го прочете и ще прозре какво е искал да каже.

Детството на Малте като контрапункт на живота в големия град

На „прогнилия“ и анонимен живот в големия град противостои споменът за детството на Малте. Тук записките имат сходно звучене със стихосбирката „Часослов“. Извън големия град, където е отраснал Малте, човек може да „изживее“ смъртта по-истински. И въпреки очевидния контраст, чрез който спомените за детството се противопоставят на действителността в големия град, то самото е представено неопределено и смътно. В никакъв случай то не е изгубеният рай, а по-скоро последна крепост за упование.

Малте разказва за истинската господарка в семейство Улгард – баба му Маргарете Бриге, която не можела да търпи, когато някой от обкръжението ѝ се разболее. Когато снаха ѝ – майката на Малте, била на смъртно легло, тя се заключила с дни и отхвърлила дори собствения си син. Следващата година починала. В продължение на 10 седмици съпругът ѝ Кристоф Детлеф Бриге се борил със смъртта. По това време Малте бил в чужбина и повече не го видял приживе. Затова Малте започва да разсъждава за смъртта.

Третата смислово обусловена част разширява записките в още едно измерение – субективно избрани исторически събития и личности (Карл Велики, авиньонските папи и др.). Към края на „Записките“ преобладават рефлексиите. Споменът за Абелоне (най-младата сестра на майка му), пробудила у него първи любовни трепети, предизвиква у Рилке мисли за любовта. Като контрапункт на това се явява темата за опита и любовта към Бог.
„Записките“ завършват с притчата за завръщането на блудния син, която обобщава темите и мотивите на цялата книга. Като субективно тълкуване историята за блудния син се разказва като „легенда за този, който не искал да бъде обичан“. Когато накрая се завръща у дома, само Той (Бог) е в състояние да го обича. Но не иска.

Съдбата на Малте остава отворена. Романът е диалектически двузначен, което е отразено и във формата му. Външната рамка – представянето му като дневник, съответства на авторовото намерение. Изразяването на това, което не може да се каже с думи, е възможно само посредством дневника – като средство за изказване на лични, интимни мисли и чувства.

Автобиографични моменти

Доколко авторът е пресъздал собственото си детство в романа, остава неясно. Самият Рилке често е възразявал против това да се правят такива лекомислени паралели дори когато са очевидни. Описанието на майката на Малте и най-вече това на баба му дават основания за подобни твърдения. Някои от пасажите, описващи престоя на Малте в Париж, са открити почти дословно в писмата на Рилке до жена му Клара.
Романът на Рилке бележи началото на едно възприемане на действителността в духа на пишещия по това време Франц Кафка и по-късно Джеймс Джойс, като, разбира се, техниката на изобразяване е доста различна. Човек трябва да се научи да вижда.

„Защото това е най-ужасното, че познах света. Виждам всичко това тук и то се влива в мен: в мен то е като у дома си.“