Не знам защо чувствам толкова близък начинът на писане на скандинавските автори с тяхната овладяна емоционалност и недоизказаност. Може би именно тази обраност и на езиково ниво ги прави още по-въздействащи и отваря полета, в които да си доизмислям и интерпретирам историите и преживяванията на героите.
Посегнах към „Всичко, което не помня“ на Юнас Хасен Кемири, изд. Матком заради случайно видяна препоръка и най-вече заради преводачката Мария Змийчарова, чиято работа много харесвам. Авторът е от шведско-тунизийски произход и е много популярен в Швеция, а за този роман печели най-престижната местна литературна награда „Огустприсет“.
Романът проследява историята на Самуел, който загива в автомобилна катастрофа, като през цялото време се правят догадки дали е било инцидент, или самоубийство. На първо място ме впечатли структурата на романа – изграден е фрагментарно като пъзел, в който отделните части представляват разкази, спомени, диалози на различни хора, които са познавали Самуел – някои съвсем бегло, а други са част от семейството му и най-близки негови приятели.
На места е трудно веднага да се разбере от чие лице се разказва историята, повествованието скача във времето, постоянно се сменят гледните точки. Едно парче от пъзела започва през погледа на един разказвач и неусетно преминава към друг. Едно и също събитие се предава почти едновременно от две различни лица, което води до противоречиви версии на случилото се. Постепенно обаче картината се избистря, парчетата се залепват едно за друго, историята сякаш придобива линейност и хронологичност и въпреки това… въпреки това до края остава онова първоначално чувство на замъгленост и недоизказаност. Сякаш истината се усеща като някаква вибрация, която обаче нямаме необходимите сетива да доловим. Както подсказва заглавието, романът е за паметта, за това колко манипулиращи и манипулирани могат да бъдат спомените, как паметта изрязва, пришива, прекроява различни късчета от миналото и накрая самите ние не сме сигурни какво точно се е случило. Като съединителна нишка на парченцата от пъзела през цялото време се прокрадва мотивът за спомнянето.
Бабата на Самуел страда от наченки на амнезия, а самият той непрекъснато търси нови емоции, с които да запълва „Банката на изживяванията“, и с които да пребори забравата. За Самуел най-добрият начин да си гарантираш място в спомените на някого, е да го накараш да те асоциира с ежедневна рутина. С това впечатлява Лайде, с която има кратка, но емоционална връзка, и която е едната от двете жени, играли важна роля в живота му.
„Всичко, което не помня“ е роман и за приятелството, загубата и вината; за това доколко сме познавали някого, пък бил той и най-близкият ни човек, и доколко имаме право да съдим за нечии постъпки или бездействия. До последно всеки от героите се опитва да се освободи от чувството за вина, която неминуемо изпитваме при загуба на близък човек; от мисълта за това какво по-различно си можел да сториш, за да предотвратиш трагедията, и всъщност зависело ли е изобщо нещо от теб.
В романа се представя и друга наболяла тема – тази за емигрантите и проблемите, с които се сблъскват в Швеция, което, предполагам, се обяснява с произхода на автора, добре запознат с тях. Въпреки това обаче не е тази централната сюжетна линия. Последната част на книгата разкрива повече и за автора, и за главния герой, защото тук вече се запознаваме и с неговата гледна точка. Въпреки това, поне за мен, романът остава отворен за тълкувания и не предоставя еднозначен финал.