Обичам да чета Георги Господинов, обичам да чета негови интервюта, обичам да го слушам как говори. Всяка негова дума е литература и като такава прави с мен точно това, за което той непрекъснато говори – утешава, осигурява ми подслон от думи, в които се чувствам защитена и по-малко чуплива. Всъщност със своите думи Господинов ме кара да се гордея именно с чупливостта и уязвимостта си, защото точно те ме правят човек. Думите му са рамо, прегръдка, милване. По сходен начин се чувствах с една за съжаление непреведена на български книга на уругвайския писател Едуардо Галеано „Книга на прегръдките“. „Всичките наши тела“ е българската „Книга на прегръдките“.
Не мога да опиша всичко, което изпитвах, докато четях тези поетични импресии в проза. Някои от „свръхкратките истории“ звучат като поеми, някои са като пожълтели снимки от албума на детството, други звучат като приказка, а трети – като афоризми. Тази книга е съшита от малки и по-големи парчета живот и съм сигурна, че всеки ще открие между страниците ѝ нещо от себе си. Много лична, много близка ми е тази книга, както всъщност самото писане на Господинов. Няма друг писател, когото наистина да съм припознала като свой приятел, докато го чета. Така, както аз чета него, така и той чете мен. Имам усещането, че е взел назаем мои спомени, мои вкусове, мои страхове, колебания, радости, тревожност и им е вдъхнал живот чрез изказаното и премълчаното, за да заговорят на света.
Тази книга е лична, интимна и в същото време някак общочовешка, защото обикновено с изненада откриваме колко много хора споделят нашата лична „следобедна тъга“, „страха от 6 вечерта“, меланхолията по детството, което си е отишло, но и е някъде там; онзи копнеж по „там, където не сме“. „Всичките наши тела“ за всички онези обикновени, безсъбитийни дни, в които всъщност се случва всичко истински значимо.
Господинов казва, че тази книга със свръхкратки истории е опит да заглушим безспирното бърборене на света. Благодаря за тишината, Георги Господинов, благодаря за тази книга!