Първият звук от пристигащия влак е леко свистене, което почти не се различава от повяващия между дърветата вятър. После отеква сигналът от близкия железопътен прелез, също приглушено, и човек ясно може да си представи образа на спуснатите бариери, по една от всяка страна на трасето, дори и да няма човек наблизо.
Разхождаме се с детската количка, зима е, небето е бяло, а старият горски път е покрит с тънка снежна покривка, която при всеки лек порив на вятъра оставя различни следи върху леда под колелата. Свистенето се усилва, последвано от масивен, металически звук от движението на тежките вагони по траверсите подобно на жужене на електрически уред. Дъщеря ни, на почти годинка, увита в количката в дебела, червена грейка, с бяла шапка и бели ръкавички, обръща глава. Влакът преминава през гората, не с грохота на старите правоъгълни тежки вагони, които пътуваха през 70-те, а бързо и леко, придружен от снежна вихрушка. Сякаш се плъзва по завоя и в следващия момент изчезва зад дърветата. Скоро след това свистенето отново се слива с вятъра и отшумява.
Когато продължаваме разходката през гората, ме обзема безпокойство и трескавост, сякаш нещо не е наред. Изминават няколко минути, докато осъзная, че е свързано с влака. Този влак е на път за друго място, аз не съм.
Не е особено трудно да отхвърля този копнеж с аргументи, защото някога седях в тъкмо този влак на път за Малмьо, в хипнотично осветените купета, и се отегчавах, взрян в заснежената гора. Онова, което изпитвах тогава, не беше ли копнеж да живея тук, в някоя от къщите, покрай които преминаваше влакът?
Разбирам това, докато се спускам по горската пътека до детската количка.
Но влакът като символ надделява над разума, той въздейства на друго ниво и трудно се устоява на притегателната му сила. Самолетът, който не просто пристига на друго място, но го прави забележително бързо, не притежава същата аура, нито пък колата. Пътуването с кола е твърде обикновено, твърде битово, свързано с пазаруване в супермаркета, пътуването със самолет пък е твърде реалистично – знаеш, че с този Истанбул, където ще кацнеш след няколко часа, няма как да изградиш истинска връзка.
Пътуването с влак само по себе си въплъщава копнеж. Влакът преминава бавно през пейзажа, никъде не се задържа толкова дълго, че да се обвърже със задължения, а изгледът през прозорците постоянно се променя като в сън. Влакът никога не преминава просто от „тук“ до „там“. Това е общото с копнежа – когато пристигне, превръща „там“ в „тук“, което по силата на своята природа не съумява да оцени, и отново се отправя към ново „там“. Така върви животът.