Тези дни завърших дебютния сборник с разкази на Цветозар Цаков и съм изключително приятно впечатлена. Няма как да не започна със стилната, изчистена и „много говореща“ корица, дело на Иво Рафаилов. Със сигурност се нарежда сред топ любимите ми корици изобщо. А иначе препоръчвам разказите на Цаков заради няколко неща. Това са в голямата си част фантазни разкази с оригинални сюжети и колоритни персонажи чудаци, свежи, живи, поднесени с интелигентен, на места абсурдистки хумор. Впечатли ме разнообразието на жанрове, стилистични и езикови похвати, които използва авторът. Въпреки това многообразие разказите са обединени от общи теми и в тази връзка чудесно е подбрано заглавието „Винилови души“ като едноименния разказ.

Защото да, тъкмо „виниловите души“ са основен персонаж в прозата на Цаков. Уязвимото, чупливото, изкуството като спасение, но и като доста спорно поле, границата между поезията и прозата (в житейски смисъл), екзистенциалните страхове и търсения, поднесени без грам претенциозност и напъни за елитарност. Докато четох един от любимите ми разкази в сборника „Да те вози писател“, се сетих за един стих от норвежкия поет Олав Хауге, който гласеше нещо от сорта, че е възможно да се живее добре и в сивия делник – вечер след работа да си опържиш бекон, след което да зачетеш китайски поети. Та, да, кое точно е изкуство и кое не е, кое е поезия и кое не е и кой го определя, ми е любима тема за размишление, както и дали трябва да си „призван“, за да ги разбираш.

Няма да се разпростирам много в анализи, защото и писането на Цаков – момчето с „душа-грамофон“, е такова: стегнато, овладяно и не се разпилява. Ще завърша с друго, което особено ми хареса, докато четях. Вижда се, че сериозно е работено с редактор и то професионалист с такъв литературен нюх като Марин Бодаков, но същевременно текстовете са запазили спонтанността, с която са писани. Не са „обезкървени“ и „обезвъздушени“ от съзнателно търсене на оригинални фрази и нечувани метафори. Аз лично предпочитам да усещам тази непринуденост и живост дори с риск да се прокрадне някое клише. Така на читателя се предава пулсът на първия ръкопис, а на мен това ми е важно. Оставям ви с няколко любими изречения от сборника „Винилови души“:

„А приятелството съществува още преди човека.“

„Тъгата на това да си жив само тук и сега и никога преди и след това, и никъде другаде.“

„Знаеш ли, човешката душа е точно като този грамофон. Изящна изработка, семпла декорация и много вложено чувство.“

„Та какво представлява диалогът, замисли се само! Два монолога, които си пречат.“

„Този, който не познава злото, не познава и доброто.“

„Инатът е едно от малкото човешки качества, които истински ценя – колкото по-безплоден и безсмислен, толкова по-силен: човек приема своята обречена незначителност, но я приема като божество.“

„Най-завладяващата проза е тази, от която капят едри кървави капки поезия.“

„Мечтите са константно състояние на духа и са обречени на разочарование в мига, в който бъдат сбъркани с реалност.“

„Цената на добрите дела се покачва.“