От няколко дни „обитавам“ Вила Амалия и днес затворих последната страница на поредното книжно бижу от поредицата „Безкрайна проза“, изд. Леге Артис с превод на Красимир Кавалджиев. Паскал Киняр е поредният прекрасен френскоезичен автор от каталога на издателството, с когото имам щастието да се запозная. Много ми е трудно да говоря за този роман. В него има толкова много мълчание, тишина и паузи, че някак не му отива многословието, характерно за повечето литературни отзиви. И все пак – ако трябва да перифразирам Франк Запа, да се говори за „Вила Амалия“, е като да се танцува за архитектура. Защото романът наистина е музика и като всяка нотна стойност съдържа съответната пауза, която те спира и отзвучава дълго в теб.
Като при много от най-силните романи, и тук сюжетът не предлага на пръв поглед някакви изненади – известната пианистка Ан Хидън отдавна подозира спътника в живота си в изневяра, вижда потвърждение на опасението си и решава да скъса с досегашния си живот. Среща със стар неин съученик ѝ дава тласък да осъществи, според мен, отдавна бленуваното бягство и да открие старата изоставена къща на италианския остров Иския, където ще се опита да сглоби късчетата от своя живот под акомпанимента на любимото пиано.
Мотивът за бягството и символът за острова като ново убежище, кътче за усамотение и себенамиране присъстват през цялото време в романа. И тук изникват много въпроси, които не ми даваха мира, докато четях. Доколко си свободен да взимаш такива кардинални решения, макар отнасящи се до твоя живот, като да изоставиш всичко и всички, заемали важно място в него? Не е ли егоизъм, безотговорност, прекалено себично и жестоко това? Не дължиш ли поне няколко думи на тези, които изоставяш? Можем ли да простим това на твореца? Самотата като необходимост за творчество и много други теми се разхвърляха из мен, ала така и не намерих категоричен отговор. Това всъщност прави добрата литература.
„Вила Амалия“ е едно непрестанно търсене, намиране и повторно изгубване. „Вила Амалия“ е като чаша изстудено бяло вино на морската тераса в приглушената светлина на отразения във водата виолетов залез. „Вила Амалия“ е като тих разговор с отдавна изгубен приятел, с когото раздялата ви е сближила още повече. „Вила Амалия“ е като финален акорд на клавирна пиеса в безкрайна дъждовна вечер. За почитателите на поезията в прозата и философско-съзерцателната литература препоръчвам Паскал Киняр и изобщо всички заглавия от поредицата „Безкрайна проза“ на Леге Артис. Сега остава да изгледам и едноименния филм с Изабел Юпер.