„Възпламеняване“ беше остър завой по читателския ми маршрут – нещо като импулсивна отбивка от зоната ми на комфорт, но се превърна в един от най-впечатляващите романи, които съм чела.
Този роман въздейства едновременно озлобяващо, но и смиряващо и отрезвяващо. Езикът на Клийв е суров, жилав, сепващ, жив и пулсиращ.

„Възпламеняване“ е зловещ пророчески роман, сбъдната антиутопия (в деня, когато излиза от печат, Лондон е разтресен от терористични атаки), в който една майка, загубила мъжа и детето си заради терористична атака на футболен стадион, излива цялата насъбрана горчилка в писмо не до кого да е, а до самия Осама бин Ладен.

Но ако очаквате, че това ще е поредната история за „добрите и лошите“, за прекрасното семейство, разбито от злото, от голямата неправда и трагедия, това не е вашата книга. Защото в нея „добрите“ просто отсъстват. Тази книга представя човека в цялата палитра от нюанси на емоциите, погрешните избори, спонтанните решения и необясними проявления.

Показва също така едно зловещо, деформирано лице на Лондон, което се крие под цивилизационното було на вековно лицемерие, снобски порядки и класови бездни. В главата ми изникна образът от старите филми на един потънал в кал, локви и тежко зловоние град, из който сноват плъхове и бързо се шмугват из канализационните шахти.

Усещането за безнадеждност се усилва от челния сблъсък с истината за терористичните атаки и хората, които се борят срещу тях. Колко струва всъщност човешкият живот? Оправдани ли са хиляда жертви, ако евентуално след това стотици хиляди могат да бъдат спасени? Кой решава това и как се живее с такова решение?

Изключително майсторско изграждане на основните персонажи от Крис Клийв. Толкова плътно и убедително представяне на човешки характери и поведение от доста време не бях срещала в роман.

Майката е неназована за разлика от другите основни персонажи. Нейната болка е събирателно на всички, изпитващи вината на „останалия жив“, чийто живот е разбит на парченца също както труповете на жертвите от кървавия атентат. В епистоларна форма тя разказва живота си – за женското си объркване и неудовлетвореност от трудния всекидневен живот; от неравните възможности между различните класи в Лондон; от битовизма, който задушава в хватката си и най-добрия брак; от вечното чакане на мъжа си от нощни смени; от сблъсъка с неговата пристрастеност към хазарта и постоянна умора, прерастваща в апатия и отчуждение; от лъча светлина, даряван ѝ от малкото ѝ момченце, гушнало своя плюшен заек, който остава единственото ѝ спасително въже сред самотата.

И тогава изведнъж идва оня момент на слабост и уязвимост, когато за миг изпускаш коловоза и кривваш встрани, а после връщане назад няма. Откриваш измамно обещание за ласка, топлина, внимание и всъщност просто една обикновена нормалност в отношенията, която толкова ти е липсвала, и просто ѝ се отдаваш. Това се случва на стотици хора всеки ден. Какво толкова зло и непоправимо може да донесе? И в същия този миг, в който мимолетната забрава те откъсва от нащърбената реалност с нейните остри ръбове, се случва необратимото, след което вече никога няма да си същият, но ще трябва да се научиш да живееш с него, въпреки него и заради него. Защото ще се окаже, че именно то те е научило да живееш истински, да дишаш с пълна гръд, да узрееш за истината и да се справиш с нея, и най-вече да си простиш и да опиташ отново!

Прочетете този роман на Крис Клийв! Книгата е тежка, трудна и болезнено откровена, но се чете леко и увлича така, че не можете да я оставите, въпреки че на места наистина ви се иска буквално да я захвърлите от омерзение.
В това е истинското майсторство на Клийв и на безупречния превод на Невена Дишлиева-Кръстева! Поредното заглавие в каталога на ICU, издържано на всички нива!

„Преди да взривиш момченцето ми Осама винаги съм си мислела че експлозията е еднократен акт но вече знам. Отвън пламъкът угасва много бързо но огънят пропълзява вътре в теб и трясъкът остава да кънти завинаги. Колкото и да си запушваш ушите с длани никога няма да го заглушиш. Пожарът продължава да бушува с невъобразим грохот и настървение. А най-странното е че до теб в метрото може да стоят хора и да не чуят нищичко. Живея в пъкъла и треперя от студ Осама. Този живот е оглушителен грохот но я се заслушай. Ще чуеш как пада карфица.“

„Може да ти се струва смешно Осама но да знаеш че няма как да изцедиш и последната капка гордост от човек. Гордостта е като паста за зъби. Може да смачкаш тубичката но вътре винаги остава малко нали така?“

(Целият роман е написан без запетаи. Според мен, от една страна, като белег за това, че главната героиня е средностатистическа майка от работническата класа, не особено грамотна, а от друга – за да звучи наративът като безкраен низ от болка, мъка и гняв, в който нямаш време и сили да спреш и да си поемеш въздух.)