Напоследък ми върви на страхотни унгарски автори! Последно ме заплени Шандор Мараи, а новата ми книжна любов се казва Магда Сабо. Първата нейна книга, която прочетох, беше „Вратата“. Наложи се да я прочета два последователни пъти, защото първия път сякаш не успях да я почувствам. Но… след втория прочит и екранизацията със страховитата Хелън Мирън това безспорно се превърна в една от любимите ми книги изобщо. Сабо не пише със сложни, трудни за проследяване фрази, наситени метафори и поетичен език – нещо, което обичайно особено силно ме привлича в литературата. Не, тя пише директно, без украси и двусмисленост. Но уцелва право в сърцето! Героите ѝ са толкова живи и правдиво изобразени! Имаш чувството, че познаваш такива хора от години и лесно можеш да се идентифицираш с тях, когато грешат, когато изпитват вина, празнота, апатия, когато искат прошка и търсят изкупление.

Улица „Каталин“ е и не е книга за войната. Ще си кажете, че това е твърде експлоатирана тема, пък и какво още може да се каже за нея, което вече не сме чели стотици пъти. Е, за мен най-добрите книги са именно тези, които обговарят до болка познати ни теми и въпреки това успяват да вълнуват; показват общото през личното по толкова фин и ненатрапчив начин, че след прочита човек всъщност не може да синтезира в едно изречение какво точно е прочел и да съотнесе романа към конкретен жанр.

Защото всеки от нас си носи в сърцето по една „Улица „Каталин“, където цял живот се опитва да се завърне. „Улица „Каталин“ е улицата на нашето детство, на нашата младост, на нашата невинност. Улица Каталин е времето, през което сме били щастливи, но не сме го разбирали; където са нашето семейство, нашите приятели, онова, в което сме вярвали. И цял живот някаква невидима сила ни придърпва назад към това минало, към тази невинност, където всичко е изглеждало просто и разбираемо.

Най-забележителната част от романа за мен бяха взаимоотношенията между двете сестри – Ирен и Бланка: уравновесената, приучена към самодисциплина Ирен, и непохватната и вечно търсеща Бланка, с чиято безпрекословна любов обаче Ирен се чувства завършена и съвършена. Може би точно това губим след детството – усещането за безусловна любов и приемане…

Има и една любов, приключила преди да започне, и двама млади Ирен и Балинт, изчерпани още в началото на зрелите си години, но не можещи един без друг, защото споделят общи спомени, а общият копнеж по необратимото и невъзвратимото се оказва по-силен от която и да е любов.

Всички герои в този роман заслужават да се пише за тях и всеки намери място в сърцето ми. Освен споменатите през цялото време на повествованието витае духът на убитата Хенриет, която парадоксално на моменти е „по-жива“ от бездушните Ирен и Балинт, изгубили себе си и мечтите си.
Всичко има в тази книга – приятелство, любов, ревност, предателство и прошка, отношения родители-деца, а войната тихо дебне зад ъгъла като призрак, чието присъствие усещаш през цялото време да тегне във въздуха.

Препоръчвам книгите на Магда Сабо. Оказа се, че преди „Вратата“ има няколко нейни издадени у нас, които също планирам да прочета. Със сигурност вече е сред любимите ми писателки!