„На това плаване уж се опитвах да намеря себе си, а всъщност само се загубих още повече, но и осъзнах, че, парадоксално именно чрез това, чрез своята изгубеност, всъщност се намерих. Най-накрая веднъж завинаги разбрах, че моята идентичност е именно кризата на идентичност, че същността на моята личност е именно това, че не знам нито кой съм, нито какво съм; нито откъде съм, нито накъде отивам; и че същността на любовта ми е едновременно и налудничаво търсене, и паническо бягство от същата“.

Има някаква особена символика в това, че започнах този роман в деня, в който научих, че е починал неговият автор – хърватският писател Беким Сейранович. Мисълта за това не ме напусна дори за миг, докато четях. Някак през цялото време усещах обсебващото присъствие на смъртта, и то на онази по-страшната, която се долавя във въздуха още докато си жив. Не знам подробности за живота на Сейранович освен биографичните бележки на корицата, но ми се струва, че бихме могли да припознаем главния герой на романа (чието име така и не научаваме) като авторово алтер-его.

И той като Сейранович е писател – роден в Бръчко и учил корабоплаване, който дели времето и пространството между две държави – Босна и Норвегия, където „всичко е някак си студено. И хората, и страната, и земята, и морето.“ Предполагам, че и за самия автор реката има такава важна роля, както за неговия герой, защото най-поетичните страници на романа са посветени именно на нея. Главният персонаж се опитва да подреди парчетата от своя разпокъсан и хаотичен свят, докато плава по река Сава в единственото място, което чувства като свой дом: лодката „Савски бръмбар“. Реката, плаването, „движението по течението“, вслушването в различните птици, чийто полет е обагрян от красотата на речните изгреви и залези, са сякаш единственото, което осмисля живота му.

Романът е структуриран като пъзел. През цялото време има прескачане във времето, мислите на главния герой са хаотични, самият той понякога трудно различава съня и наркотичните халюцинации от действителността. Докато плава в своята лодка, той си спомня различни случки от детството, емигрантския живот в Осло, отношенията с разведените си родители, провалените любови, войната, чудатите приятели, с които е планирал мечтано пътешествие с лодка до Черно море, за да снимат документален филм. (Между другото, наистина има такъв филм, доколкото разбрах от интервю със Сейранович.)

Мислите и спомените на протагониста гравитират около фаталистичното убеждение, че „целият живот е капан за маймуни“ и че ако нещо започне добре, то със сигурност ще свърши зле, а ако започне зле, ще свърши още по-зле.
Основната история, от която се разклоняват всички останали спомени, приключения и размишления на главния герой, е свързана с ненадейната поява на неговия баща – „Стария“, който се завръща в Бръчко след дългогодишно пребиваване в Австралия, където бяга по време на войната в Югославия. „Стария“ е неизлечимо болен и е решил да прекара остатъка от дните си с първородния си син и да стане част от осъществяване на мечтата му – пътешествие по река Сава до Черно море. За целта „Стария“ купува кораб, който заедно със сина му и неговия приятел – речния контрабандист „Черния“, трябва да ремонтират и стегнат за пътешествието.

Както вече споменах, така и не научаваме името на главния герой, а „Стария“ и „Черния“ също се явяват чрез прякорите си. За разлика от тях лодката и корабът имат имена. Корабът е кръстен Хъкълбери Фин – на един от любимите литературни персонажи на нашия герой. Прочетох, че на английски „хъкълбери“ се употребява в контекста на малък, незначителен човек, който живее според своите представи и не се съобразява с обществените очаквания. Героят на Сейранович през цялото време се отъждествява с фикционалния персонаж на Марк Твен, който също като него мечтае за пътешествия и приключения, в чийто център е река – Мисисипи.

Парадоксално, но тъкмо лодката и реката са мястото, на което героят на Сейранович се чувства най-сигурно, като „стъпил на твърда земя“. Реката с нейната вечна изменчивост и като символ на граница, която събира и разделя. Често се споменават босненският и славонският бряг – близки и същевременно толкова далечни – и реката като исторически свидетел на кървави битки и смърт. Образът на последната война, както героят я нарича, не е поставен в центъра на повествованието пряко, но призракът му постоянно се усеща като тягостно и неизбежно присъствие.
Речното островче на река Сава, наречено от главния герой „Хаваите“, е и метафоричен остров на надеждата и спасението, защото именно там са били най-хубавите мигове от живота му, споделени с последната жена, която е обичал.

Особено впечатление ми направи езикът, с който си служи Беким Сейранович. Редуват се меланхолични и поетични страници с натуралистични, на моменти дори вулгарни описания. (Признавам, че в последните сцени натурализмът ми се стори малко прекален, но пък не беше самоцелен похват и го възприех.) Речникът на героите е суров, циничен, изпъстрен с характерните за сърбохърватския цветисти изрази и пиперливи вицове. Тази рязка смяна в езиковия регистър също маркира противоречията у главния герой, изтъкан, както самият той казва, от много „азове“ и гласове – на писател, капитан на кораб, наркоман, самотник… Това е и т.нар. „дуализъм“, с който той често цитира баща си. Именно този дуализъм, това изумително съглашение между привидно взаимоотричащи се противоречия, е майсторски предадено от Сейранович чрез главния персонаж в речта, мислите и преживяванията му. Дуализмът на високото и ниското, на пошлото и поезията, на философията и ругатните. Това е и дуализмът на балканските нрави и на самите Балкани като особено място в Европа, сякаш отделен континент.

„Твой син Хъкълбери Фин“ е роман за объркания човек, който се опитва да прости и да си прости; за безименния герой, който говори без патетика за любовта и за опитите си да порасне въпреки съпътстващата ги съпротива. Това е роман и за връзката между бащите и синовете, която съставлява по-голяма част от тях, отколкото им се иска да признаят; за малките лични островчета; за зависимостите ни, измамни и ефимерни като сапунени мехури, и не на последно място за екзистенциалната умора и красивата тъга по живота.

Бих искала да завърша с откъс от интервю с Беким Сейранович.

Въпрос: Хъкълбери Фин не иска или не може да порасне. Това ли е историята на нашето време? И може ли тя да има хепиенд?

Беким Сейранович: Така казват съвременните психолози. Особено за мъжете: че днешните мъже е невъзможно да пораснат. Може би са прави. Защото срещаме 50-год. мъже, които играят видеоигри, да не споменаваме за пристрастеността към социалните мрежи, които развалят обществото ни. Но от друга страна, какво означава да пораснеш? Да се грижиш за себе си? Да си отговорен? Познавам много деца, които са по-отговорни и осъзнати от родителите си. Аз съм най-добрият пример и за двете: и като дете, и като родител. Напоследък питам хората какво искат от живота. Всеки желае малко или много едно и също: да живее смислено, да е финансово независим, свободен, да има покрив над главата си, да не гладува, да има семейство и приятели, да обича и бъде обичан, да дава и получава, да изживява моментите си и да е силен, когато трябва. Животът е прост. Просто не се плашете от него и не го вземайте твърде на сериозно. Времето отминава. Остават само историите.“

Благодаря ти за тази история, Беким, и лек път!

източник за снимката и интервюто: inyourpocket.com