Нека остареем заедно на слънчевите стълби пред къщата;
отварям вратата, изкривена от
толкова много зими и виждам как студът прониква
в жаравата на улиците; надниквам в градината
как съседът плете, а вятърът
разпръсва мъката му; оставям
на печката черен чайник за
чай, никога не знаем кога
ще е готов – защото животът на старите е кратък,
но необятен; казваме си все същите неща
много пъти – защото сме стари и защото,
знам, не искам да остарявам
сама, дори и да е на слънце, не искам и ти да остаряваш с някой друг.
Нека остареем заедно на слънчевите стълби пред къщата –
и когато чайникът изсвири, ще вляза тихо, а ти не
пресичай улицата за приятелска сянка.
Ще ти донеса чай и сомбреро, когато се върна.