Каква поанта на 2018 година – с поезия! И то не каква, а с най-силната книга със съвременна българска поезия, която съм чела от доста време насам.
Имах нужда от точно такава книга в тоя момент – интелектуална поезия в изцяло положителния смисъл на думата и без капка арогантен снобизъм! Стиховете на Ланджев могат да се четат по много начини. Работят и като самостойни единици, и като част от едно необятно цяло, пълно с препратки и символи към древногръцката митология, старите поети, любовта му към бокса и шахмата, които ненатрапчиво метафоризира, и изобщо към изкуството като цяло. Има много музика в тази книга, но и много ерудиция и знание. Личи си, че всичко е премислено до последния детайл, нищо не е самоцелно – нито заглавието, нито подредбата на стихотворенията, всеки един стих от тях е мислен! И ето тука идва голямата разлика с повечето от съвременните т.нар. поети.
Ланджев не докосва евтино първичната струна на емоционалната рефлексия чрез витиевати фрази, хрумки и опит за оригинално „умнеене“, както самият той чудесно се изрази. Тази поезия си играе с добре познати символи и тотално обръща значенията им, провокира те непрекъснато да търсиш още и още и да се чудиш дали си успял да го „уловиш“. И всичко това без да е уморително, защото всъщност ти „говори“ честно и открито за едни неща, които май сме позабравили.
Не мога да кажа всичко, което искам, защото за поезия е много трудно да се говори и защото не се чувствам подготвена за това, но ако трябва наистина да препоръчам една-единствена книга със съвременна българска поезия, то това със сигурност ще е „Ти, непрестанна новина“ на Иван Ланджев. Пък и ах, заглавието, заглавието!…