„Т. Сингер“ на норвежкия писател Даг Сулста е една от най-странните книги, които съм чела някога.
Това е историята на чудака Т. Сингер, чийто живот проследяваме от трийсетте до петдесетте му години. Първите страници бяха за мен доста трудни, изпълнени с многословие и детайлни описания на незначителни случки, които преследват Сингер от детството.
За него разбираме, че се възприема като „вечния студент“, без конкретни цели и мечти, освен да живее незабелязано и безметежно ден след ден. Проточва следването си, което в крайна сметка прекъсва, сменя различни професии, докато мечтае да стане писател. Тази мечта обаче се спъва още на първото изречение от ненаписания му роман, който в крайна сметка Сингер изоставя и окончателно забравя за писателските си пориви.

На 34 години решава да напусне Осло и да започне работа като библиотекар сред анонимността на книгите в малкото планинско градче Нутоден. Всъщност този момент е първият от няколкото, за които очакваме да бележат обрат в живота му – равносметка, прозрение, осъзнаване и промяна. И тъкмо тук Сулста изиграва читателя. Сюжетът продължава да се движи равно, без динамика и кулминация, и да буксува в преддверието на все предстоящата завръзка.

За мен е доста по-лесно да говоря за това какво този роман не е, отколкото какво е. Както стана ясно, това със сигурност не е билдунгсроман, в който главният персонаж преживява катарзис и трансформация при сблъсъка си с различни житейски перипетии. И стандартен постмодерен роман не е, поне по отношение липсата на линейна сюжетна структура. Такава има, сюжетът не е фрагментарен. Романът не е и това, което на пръв поглед изглежда – роман за малкия, с нищо незабележим човек и неговия малък, с нищо незапомнящ се живот, който обаче става симпатичен на читателя именно с липсата си на претенция и ненатрапчивостта си.
Всъщност през цялото време се опитвах да проникна в главата на Т. Сингер и да го харесам. (За разлика например от „Цял един живот“ на Роберт Зееталер, чийто герой от самото начало буди симпатии.)

Героят на Сулста не е класическият чудак с чепат характер, който обаче все пак отстоява някакви общоприети ценности по свой начин. Сингер прави впечатление на непукист и саможивец, муден и пасивен наблюдател на живота, истината е обаче, че страда от трескава тревожност, невротичност и от хронично чувство на срам. Този обсесивен срам рамкира романа. Сулста слага точка там, откъдето е започнал разказа си.

Две основни противоречия маркират повествованието и като че ли най-точно характеризират привидно безличния Сингер. Въпреки че постоянно споменава колко обича анонимността, рутината, повтарящите се незабележителни ритуали на делника, Сингер сякаш е в постоянно очакване на „преломен момент“, на някакъв обрат, след който животът му ще се промени напълно. Въпреки нерешителността си, зарязаните планове и тоталното неведение какво иска от живота, преди всеки нов житейски етап той нетърпеливо очаква нещо да се случи. Какво точно е то, така и не става ясно. Сякаш привидното му удовлетворение и стремеж към анонимност прикриват страх от отхвърляне и социална фобия.
Сингер страда от обсесивен страх да не се изложи, да не каже нещо неподходящо, с което да се „разголи“, да не привлича погледи, притеснява го как възприемат смеха му, шегите му, облеклото му.

Дори и истински трагичното събитие, което го сполетява и по всички драматургични закони би следвало да размести нещо в него, да задвижи така чаканата трансформация, не променя нищо. Този момент ми напомни на „Чужденецът“ на Камю.
Не ми се ще да се впускам в подробности относно сюжета, защото независимо че е емоционално равен, романът предлага интересни събития с необичайни реакции и последствия от тях. Не знам на какъв тип читатели бих го препоръчала, защото самата аз го възприех нееднозначно, но е факт, че не е книга, която оставя читателя безразличен и определено отваря поле за психологически анализ.

„Ако обърне поглед назад, животът му е белязан най-вече от безпокойство, умуване, безхарактерност и внезапно изоставени планове. Възможно е в очите на другите Сингер да е човек с установен и ясен характер, но за самия себе си е неопределим, дори анонимен, и предпочита да е такъв.“