(разкрива се част от сюжета)

Шандор Мараи е написал наистина голям роман! Изумително е как само в 160 стр. е изградена толкова въздействаща, плътна, жива, психологически наситена история, при положение че повече от половината от нея е представена под формата на монолог. Въпреки че действието не се движи от експресивни сюжетни обрати, не бих определила този роман като бавен и умозрителен.

Под повърхността на богатата описателност и прецизност към всеки детайл, се крие майсторска динамика при изграждането на образите и постепенно натрупване на напрежение, което ту ескалира, ту се разрежда с всяко следващо открехване на завесата на повествованието.

Но за какво всъщност става дума?
Хенрик, пенсиониран генерал, прехвърлил 70-те, очаква в своето имение в гората приятеля си от детинство Конрад, с когото са се видели за последен път преди 41 години. Тогава Конрад изчезва при мистериозни обстоятелства и никога повече не потърсва някогашния си най-близък приятел. През цялото това време обаче Хенрик го очаква и най-накрая, в зенита на живота им, този съдбовен ден настъпва.

В първата около една трета от книгата Мараи постепенно ни запознава с детството на Хенрик, който е от богато семейство (и двамата му родители принадлежат към знатни родове), сприятеляването му с Конрад в Кадетския интернат, близкото им приятелство и службата като офицери, а впоследствие и съвместните им вечери в дома на Хенрик, които са прекарвали тримата със съпругата му Кристина.

Още от самото начало читателят усеща някакво тягостно напрежение, което дебне между редовете. Всеки детайл, всеки предмет, всеки жест подхранва това усещане за недоизказаност и дълго премълчавана тайна.

Ретроспекцията, която ни въвежда в предисторията на приятелството между Хенрик и Конрад, е плавно заменена от монолога на Хенрик, който практически изгражда скелета на наратива. Чрез него Мараи уплътнява образите на главните персонажи, които до този момент са били само щрихирани.

Кои са Хенрик и Конрад? През цялото време Хенрик е наричан просто „Генералът“, за да се подчертае принадлежността му към реда, правилата, рутината. Да служи в армията е неговото призвание, той продължава бащината традиция с гордост. Понятията чест и достойнство мотивират постъпките му през целия му живот.
Хенрик и Конрад представляват една класическа опозиция на потекло, характери, душевност, мечти и стремления. Конрад е от „друга порода“, както бащата на Хенрик забелязва още докато са деца.

Той носи музиката, творческия порив, хаоса и волността в кръвта си. Опитва се да ги потиска, за да се вмести в калъпа на строгия и подреден военен, изпълняващ дълга си с почит и благодарност, но в крайна сметка семенцето избуява и той не може да изневери на същността си.
Впрочем оказва се, че именно тази „другост“, тази опозиция, сближава и впоследствие разделя двамата приятели.

Но кой е преломният момент и защо Конрад изчезва? Няма да е спойлер, ако спомена, че и тук не бягаме от класическия конфликт, в който е замесена жена. На пръв поглед често експлоатираният в изкуството мотив за двамата приятели, влюбени в една и съща жена, не изненадва кой знае колко. Начинът, по който Мараи ни разказва тази драматична история на вина, срам, гордост, егоцентризъм, мъст и в крайна сметка опрощение, обаче е забележителен.

Чрез монолога си в присъствието на своя приятел Хенрик не очаква признание, оправдание или покаяние за извършеното от Конрад предателство, а по-скоро търси освобождаване и помирение със самия себе си.

Монологът, в който той разказва цялата история – за деня, в който двамата приятели са на лов в гората, за внезапно появилата се сърна и онзи момент, който преобръща целия им живот, започва като обвинение към обвиняем на подсъдимата скамейка, но в хода му двамата често сменят ролите си.
Забележително е как Мараи успява да внуши тази щафетна размяна обвинител-обвиняем, въпреки че през цялото време говори само Хенрик, а Конрад предимно мълчи.

Дали суетата, гордостта и обсебеността на Хенрик не са причината, която в крайна сметка го отчуждава от съпругата му? Не я ли наказва твърде жестоко? Такава ли е истинската любов и имаш ли право да изискваш от другия безпрекословна вярност, ако това го прави нещастен?
А приятелството? Не е и ли то също вид служба?

„Като при влюбения, когато не чака възнаграждение за чувствата си.“
„Какво струва всяка обич, която иска награда?“
„Не е ли истинското съдържание на всяка човешка връзка безкористието, което нищо, ама нищо не очаква от другия?“

През всичките тези 41 години Хенрик е разкъсван от мисли и въпроси и минава през гнева и жаждата за мъст. Всеки негов ден е белязан от една-единствена житейска задача, която го осмисля и поддържа у него искрицата живот (впечатляваща метафора с изгарящите свещи) – да застане очи в очи със стария си приятел. И то не за да разбере истината, защото той винаги я е знаел, а за да намери покой в душата си, да изговори всичко премълчавано и да се освободи – да може да си отиде пречистен.

„Свещите изгарят докрай“ – последната разтопена капка восък е последната казана дума.

И макар че това е един много „мъжки“ роман, така да се каже, той не би бил такъв, ако в него не присъстваха силни женски образи – съпругата на Хенрик Кристина и неговата дойка и домашна помощница Нини. Те са щрихирани пестеливо и минималистично, но са двете най-важни жени в живота на Хенрик. Едната – Кристина, крехка и чувствителна, с която цял живот са обитавали различни светове и до края остават на двата срещуположни бряга на една и съща река. Онова, което ги свързва болезнено, е един жълт кадифен дневник, в който Кристина пише всичко онова, за което не може да говори. Защото „онова, за което не може да се говори, за него трябва да се мълчи“ по Витгенщайн.

Този дневник е тайният им съюз, тяхната клетва за вярност и разрушително откровение. През всичките тези 41 години след бягството на Конрад и смъртта на Кристина страниците пазят тайните на техния дом, а накрая изтляват в огъня. Хенрик намира сили в зенита на живота си да запази достойнството на своята любима жена и да не нахлуе с взлом в нейния чуплив личен свят.

„Най-голямата тайна и подарък на живота е, когато две „еднородни“ души се срещнат. Това е толкова рядко, сякаш природата възпрепятства със сила и хитрост подобна хармония – може би защото за сътворяването на света, за обновяването на живота има нужда от напрежението, което се заражда от вечно търсещите се, с противоположни намерения и ритъм хора. Променлив ток, знаеш… Където и да погледнеш – тази смяна на позитивна и негативна енергия.“

И Нини – старицата, която е неотлъчно до Хенрик през целия му живот от първата глътка въздух, и ще остане с безусловната си любов до него до последното издишване. Вероятно такава е и самата обич, както казва Хенрик – тя просто е тук, неизискваща и неочакваща, неосъждаща и неназидаваща.

„Човек остарява бавно: първо остарява желанието му спрямо живота и спрямо хората, знаеш, постепенно всичко става реално, проумяваш смисъла му, всичко се повтаря така заплашително и скучно. И това е старост. Когато вече знаеш, че чашата не е нищо друго, освен чаша, че човекът, горкият, не е нещо друго освен простосмъртен, каквото и да прави… После тялото остарява; не изведнъж, не, отначало остаряват очите ти, или краката ти, или стомахът, сърцето. Така остарява човек, на части.
После изведнъж започва да остарява душата ти: защото тялото напразно е отпаднало и рушащо се, душата още жадува и си спомня, търси и се радва, копнее за радост. И когато премине тази жажда за радост, не остава друго, освен спомените или суетата; и тогава наистина остаряваш, фатално и окончателно.“