Има изобретения, които не съществуват. Старостта е едно от тях.
Тези, които отиват „там“, взимат детството със себе си,
задържат малките му пръсти в ръцете си, разказват му своите истории.
Взимат със себе си своите глупави малки навици,
хитрините за заобикаляне на ограниченията, ловките, смислени погледи,
начина, по който обвиняват приятел, начина, по който се оплакват,
своите впечатления от последната конференция или предстоящите избори.
(Виждал съм много от тях на смъртен одър).
Искат да играем с тях, борят се с нещо като враг,
съмняват се в идеите и хората. Като чуят името на скъп човек,
ръцете им радостно грабват телефона или
с обрани жестове като във филм изписват във въздуха: „Кажи, че спя.“
Дават обичайните нареждания, крадат цигара от посетителите си
и я крият под възглавницата, обсъждат с вас бъдещите си планове,
не ви разбират, продължават да спорят, докато не ви изгонят от стаята.
Отнасят със себе си начина, по който произнасят епикризата,
желанието да им се възхищават, стила, с който прекъсват изреченията ви.
Взимат със себе си чехлите – любимите, бръсначките, грима,
всички ненужни неща за последното си пътуване.
А ние, които ги обичаме, ние, които от раждането си сме мислели,
че животът е съставен от тях, като от вода, въздух, огън и земя,
ние, които в този момент, искаме да ги придружим,
точно както веднъж направихме в луна-парка, сме изоставени.
Защото те – нежно и с грижа, по причини, които само те знаят,
отказват да ни вземат със себе си.