Снимка: Kültür Tava
В този горещ ден аз чакам снега.
Винаги съм го чакал.
Като бях момче, четях „Записки от мъртвия дом“
и виждах как снега вали в сибирските степи
и по окъсаното палто на Фьодор Достоевски.
Обичам снега, защото не разделя деня от нощта
не отдалечава небето от земните страдания.
Събира разделеното:
стъпките на осъдените на тъмни ледове
и любовните въздишки, чезнещи в въздуха.
На човек му трябва фино ухо
да чуе музиката на падащия сняг – нещо почти безшумно
като докосването на ангелско крило, ако приемем, че има ангели,
или последния дъх на умираща птица.
Човек не трябва да чака снега както чака любовта.
Различни неща са. Достатъчно е да отворим очи, за да видим как пада снега
в опустяло поле. Вали ни студен бял сняг,
не изгаря като пламъка на любовта.
За да видим любовта, очите не са достатъчни,
нито ушите, нито устата, нито дори сърцата
които бият в тъмното със същия звук
като сняг, падащ в степите
по покривите на бедни колиби
или по окъсаното палто на Фьодор Достоевски.
За да видим любовта, нищо не е достатъчно. Зимният студ и изгарящата топлина
я пазят от нас, от разтворените ни обятия
и измъчените ни сърца.
Верен на детството, предпочитам да гледам как снега
събира небето и земята, нощта и деня,
вместо да бъда безпомощна плячка на любовта,
любовта не е нито бяла, нито чиста, нито студена като снега.
(превод през испански)