Обичам романите на Едит Уортън. Прочетох всичките ѝ преведени на български. Дойде ред и на „Рифът“. За мен това е най-богатият като език неин роман. Поздравления за великолепния превод на Мария Стоева. Било е истинско предизвикателство да се предаде красивият и наситен с описания, сравнения, епитети и метафори език на Уортън. Романът като цяло се чете бавно, защото самият той забавя времето. Изпъстрен с описания на природни картини, на бита и отношенията, характерни за епохата, създава уют с всичките обичайни занимания на героите като оправяне на тоалета, следобеден чай, разходки в градината и, разбира се, любовни терзания.
Диалозите също са бавни, въпросите са заобиколни, а отговорите – уклончиви. Във всекидневната лудост понякога имам нужда от това сладко и меланхолично забавяне, което ми носят тези романи. Харесват ми конфликтите, които Уортън представя – любовни триъгълници, силни жени в търсене на себе си отвъд представите и обществените очаквания на епохата. В „Рифът“ отново имаме любовен триъгълник, сблъсък на социални класи, който до голяма степен предопределя съдбите на героите, ревност, нерешителност, колебания, съмнения, жени от два различни свята с различни характери и светоглед и един мъж, когото и двете обичат. Главното тук за мен отново не беше конфликтът, колкото красотата на езика, стилът и пресъздадената атмосфера.