Повярвай ми, аз съм в центъра на стаята си и чакам да завали. Сам съм. Не ме интересува ще довърша или не стихотворението си. Чакам дъжда, пия кафе и гледам през прозореца към красивия пейзаж на вътрешните дворове, с дрехи, висящи и неподвижни, мълчаливи мраморни дрехи в града, където няма вятър и в далечината може да се чуе само жуженето на цветен телевизор, наблюдаван от семейство, което също по това време пие кафе, събрано около масата.

Повярвай ми, жълтите пластмасови маси се разгъват до линията на хоризонта и отвъд: до предградията, където строят жилищни сгради, а 16-годишно момче, седнало върху червени тухли, наблюдава движението на машините.

Небето в часа на момчето е като огромна спирала, с която си играе бризът. А момчето си играе с идеи. С идеи и застинали картини. Неподвижността е прозрачна, непоносима мъгла, която потича от очите му.

Повярвай ми, не любовта е тази, която ще дойде,

а красотата с плащ от мъртви утрини.

***

Amanecer

Créeme, estoy en el centro de mi habitación esperando que llueva. Estoy solo. No me importa terminar o no mi poema. Espero la lluvia, tomando café y mirando por la ventana un bello paisaje de patios interiores, con ropas colgadas y quietas, silenciosas ropas de mármol en la ciudad, donde no existe el viento y a lo lejos sólo se escucha el zumbido de una televisión en colores, observada por una familia que también, a esta hora, toma café reunida alrededor de una mesa.

Créeme: las mesas de plástico amarillo se desdoblan hasta la línea del horizonte y más allá: hacia los suburbios donde construyen edificios de departamentos, y un muchacho de 16 sentado sobre ladrillos rojos contempla el movimiento de las máquinas.

El cielo en la hora del muchacho es un enorme tornillo hueco con el que la brisa juega. Y el muchacho juega con ideas. Con ideas y escenas detenidas. La inmovilidad es una neblina transparente y dura que sale de sus ojos.

Créeme: no es el amor el que va a venir,

sino la belleza con su estola de albas muertas.