„Разкази“ е всъщност един разказ – разказ за живота, за детството на Наталия, за майка ѝ, за малкия недружелюбен град Краснодар, в който е отраснала насред постоянно нямане, училищен тормоз, физически издевателства, мълчание и една емоционално отсъстваща майка. Историята е в т.нар. жанр „автофикция“, като самата Наталия Мешчанинова признава, че я е написала повече от отчаяние, отколкото от смелост и че след това е спряла да сънува кошмари.

Аз лично не помня да съм чела някога нещо по-болезнено честно, сурово, лишено от всякакви писателски трикове и заучени похвати. Изреченията са кратки, ударни, целят директно в сърцето. Историята обаче не ме смаза, по-скоро ми подейства съпреживяващо катарзисно. През цялото време си мислех за думите на Наталия, че когато разкажеш за нещо толкова болезнено, това те отстранява и освобождава от преживяното.

Личи, че Мешчанинова се занимава с кино, защото историята е оголена, картинна, с много диалог – през по-голямата част вътрешен диалог на самата Наталия, въображаеми нейни думи към майка ѝ, които така ѝ не успява да ѝ каже в очите.

Освен болезнената честност, това, което впечатлява, е начинът, по който с малко думи е предадена двойствеността на обичта към майката. Обич и омраза, липса и нетърпимост, нужда и отхвърляне, нетърпение и отегчение…

„Разкази“ обхваща целия емоционален спектър на обичта. Започва с „От най-ранно детство повечето ми страхове са свързвани с майка ми. …Майка ми не бива да се тревожи – това схванах бързо“ и след страници на вина, страх и срам стига до изцеление с „Да мисля за майка си, вече категорично ми се беше отщяло.“

Защото: „Знаех само, че за да не я намразя, трябва да се махна.“

„Често сънувам нашия дом, който ненавиждам и който ме привлича като магнит.“

И може би в тези редове най-добре се долавя носталгията по нещо, което си изгубил, без никога да си имал в живота си. Носталгията по представата, по усещането за дом.

Книгата на Наталия Мешчанинова е разказ за непостижима обич, дефицити, тъмната страна на детството, счупеното клише на усещането за дом, мизерия, шамари, лъжи от любов, крехкост, сподавен вик за споделеност, напускане, но също и за високите треви, в които отеква почти забравена песен и откъдето се вижда светещият прозорец на един все още възможен живот.

„Ние с теб лежахме в тази трева. Как бих искала да лежим така цяла вечност“.