Една от най-важните книги с нехудожествена литература, които съм прочела досега, безспорно е „Просвещение сега“ на когнитивния психолог и учен Стивън Пинкър. Книгата представлява мащабно изследване, посветено на всички аспекти на живота, и цели да онагледи, че във всички тях човечеството е отбелязало огромен прогрес от Просвещението до днес и особено след Втората световна война. Пинкър вижда нуждата от появата на тази книга поради надигащата се вълна популизъм, апокалиптично мислене и културен песимизъм на т.нар. „втора култура“ – интелектуалци, критици и ерудити, които, както той доказва, са правили подобни изказвания и прогнози за „екзистенциални кризи“ многократно и в миналото – нещо, което той като психолог много добре обяснява.
Искам още тук да кажа, че Пинкър в никакъв случай не си е сложил „розови очила“ и НЕ твърди, че светът е безпроблемно място за живеене днес, напротив, ясно и без излишни емоции очертава предизвикателствата пред човечеството и сериозността им. Идеята му е, че проследяването на онова, което успешно е проработило от Просвещението насам, и прилагането му е ключът към справянето и с актуалните проблеми.
Това не е отзив за труда на Пинкър, тъй като съм далеч от мисълта, че притежавам нужната подготовка и познания да анализирам тезите на учен от такъв ранг. Струва ми се обаче полезно да откроя онова, което мен лично ме впечатли в това внушително изследване, за да се запознаете с основните му идеи.
Пинкър се връща към идеалите на Просвещението – разум, наука, хуманизъм и прогрес и вдъхновените от него институции като либералната демокрация и организациите за международно сътрудничество, като цели да „преведе“ тези понятия на езика на XXI век.
В уводната част използва като мото Кантовия девиз на Просвещението „Имай смелост да разбереш“, като напомня, че енергията, канализирана от знанието, е еликсирът, чрез който отклоняваме ентропията (хаоса, случайността), а напредъкът в добиването на енергия е напредък в човешката съдба.
Критики и скептицизъм към идеите на Просвещението е имало още в миналото – т.нар. Контрапросвещение и романтическото течение, според което не можем да делим емоциите от разума. Много ми беше интересно психологическото обяснение на Пинкър за т.нар. „прогресофобия“, която обяснява актуалното недоверие към Епохата на модерността.
Прогресофобия – „пропастта на оптимизма” – хората вярват в личното си щастие, но са песимисти за общественото положение.
Скептицизъм за бъдещето и прогреса се среща не само у интелектуалците, а и у обикновените хора. Пинкър обяснява тези явления с т.нар. „когнитивни заблуди“ като например „евристика на наличността“ (понятие, въведено от Канеман и Тверски) – оценяване на вероятността или честотата на нещо според това колко лесно ти идват наум съответните примери. (Тук се споменава и манипулативната роля на новините за произшествия и злополуки.)
Психологическите корени на прогресофобията са в правилото на отрицателния уклон – „Лошото, което може да ни се случи, е много по-лошо в представите ни, отколкото е добро доброто, което може да ни се случи.“ Страхуваме се от загубите повече, отколкото предвкусваме с радост печалбите, размишляваме за спънките повече, отколкото се радваме на сполуката, чувстваме се по-засегнати от критиката, отколкото насърчени от похвалата.
Едно изключение от отрицателния уклон се среща в автобиографичните спомени. Негативната окраска на злополуките избледнява с времето особено на онези, които са ни се случили на нас.
„Нищо не е по-отговорно за доброто старо време от лошата памет.“ – казва колумнистът Франклин Пиърс Адамс.
Пинкър е съгласен с литературоведа Стивън Конър, че „в изкуството и хуманитаристиката съществува безусловен консенсус по отношение на ужаса от настъпващия свят на числата“.
Интелектуалната култура не е подготвена да се справи и с уклона към негативизъм и единственият начин да се онагледи обективната картина е чрез цифри и статистики.
За тази цел във втората част на книгата Пинкър разглежда подробно всички показатели на човешкия живот и чрез над 60 графики доказва, че животът ни се е подобрил значително и че тенденциите за целия свят са положителни, въпреки проблемите, с които предстои да се справяме. Той разглежда дълголетието, подобряването на здравеопазването чрез преборването на ужасяващите болести, отнемали милиони животи в миналото /от най-елементарните открития като хлориране на чешмяната вода и стерилизиране на заразени инструменти до откриването на ваксини, антибиотици, упойки и др./. Разглежда подобряването на изхранването и напомня, че за пръв път човечеството е по-застрашено от затлъстяване, отколкото от глад. Другите фактори – богатството, неравенството, опазването на околната среда, мирът, безопасността, демокрацията, знанието, щастието – също бележат неоспорим напредък в глобален мащаб.
Ето някои от най-важните факти от графиките:
- Процентът на хората, живеещи в крайна бедност, е намалял за последните 200 години от 90% на 10% /да живееш с 1,90 долара на ден/.
- От 1970 г. насам замърсяването с вредни емисии е намаляло поради подобрения контрол и по-ефикасните технологии, което опровергава теорията за икономическия антирастеж като единствена мярка за справяне с проблема.
- Обявяването на войната за незаконна и Дългият мир след Втората световна война са може би най-голямото постижение за човечеството.
- Възход на „еманципативните ценности“ с подобряване качеството на живота според йерархията на Маслоу.
- С изобретяването на ел.уредите човек отделя 4 пъти по-малко време за домакински задължения от 1900 г. насам и има възможност да се посвети на т.нар. „по-възвишени“ дейности, развиващи личността му. Това, разбира се, може да обясни донякъде и нарастващата тревожност и екзистенциални кризи, с които се сблъсква съвременният човек. Най-банално казано: Повече знание, повече печал.
Като цяло изводът е, че икономически по-развитите страни с по-висок стандарт предлагат по-дълъг, здрав, безопасен, спокоен и пълноценен живот.
И тук идват едни от най-сериозните критики към Епохата на модерността, че материалното охолство е довело до повърхностност и консумеризъм, липса на смисъл.
Ще цитирам Пинкър, защото по-добре не мога да го предам.
„Ние сме карани да забравим мизерията, господствала в другите времена, донякъде благодарение на литературата, поезията, романса и легендата, прославящи онези, които са живели добре, и забравящи онези, които са живели в безмълвието на бедността. Епохите на мизерия са митологизирани и може дори да се помнят като златни векове на пасторална простота. Те не са били такива.”
Пинкър призовава за пряко сътрудничество между науката и хуманитаристиката, за да се търсят максимално ефективни решения за реалните актуални проблеми – климатичните промени и заплахата от ядрена война. Това са много сериозни предизвикателства, които обаче можем да решим, ако продължим да правим това, което е било успешно досега, чрез знание, сътрудничество и хуманизъм.
Стана твърде дълго и благодаря на тези, които имаха търпението да го изчетат до края. Наясно съм, че не съм в състояние да изразя и малка част от идеите в тази важна книга, затова ще завърша отново с цитат от финалните думи на Пинкър:
„Не забравяйте математиката си: единичният случай не е тенденция. Не забравяйте историята си: фактът, че нещо е зле днес, не означава, че в миналото е било по-добре. Не забравяйте философията си: човек не може да разсъждава разумно, че няма такова нещо като разум или че нещо е вярно или добро, защото Бог е казал така. И не забравяйте психологията си: много от онова, което знаем, не е така, особено ако и другарите ни го знаят.“