Първа среща с Храбал, след която мога само да се чудя защо съм го отлагала толкова време. Чешкият писател е сред най-големите имена не само в чешката литература, но и в световната литература на ХХ век. И се уверих, че това е напълно основателно и заслужено.

Накратко в книгата се разказва за живота на Хантя, който работи от 35 години в пункт за преработка на стара хартия и конфискувани книги. Въпреки че работата изглежда скучна, еднообразна и тежка, а ежедневието монотонно, Хантя всеки ден открива късчета красота и изкуство, като отделя и „спасява“ ценни екземпляри от купчините за пресоване и ги отнася в дома си. Целият му дом е убежище за непожелани, отхвърлени или опасни книги, които Хантя е подредил из всички стаи и всяка нощ заспива под балдахин от книги, които заплашват да паднат върху му и да го сплескат. Всъщност цялата книга се върти около метафората за хидравличната преса за хартия, с която работи Хантя. Пресата, която във въображението на Хантя накрая смазва цялата Прага, всички стени на сгради с класически фасади, Карловия мост и всички пешеходци по него.

Тази книга, както и най-известният роман на Храбал „Обслужвал съм английския крал“, са били забранени от комунистическата власт, защото пресата всъщност насочва именно към режима. Същевременно обаче винаги във всеки ден човек може да открие своята котва и смисъл в „малките неща“ и независимо от обстоятелствата и заниманията си да вижда и създава красота. Такава за Хантя е литературата – често цитира Кант, Хегел, Лао Дзъ, репродукциите на известни художници, които ползва за корици на направените от него пакети с пресована хартия, както и спомените му от младостта и любовта, която е изгубил. И въпреки мрачните метафори и символи за подземната борба на плъховете, каналите и мазето, в което той работи, Хантя не спира да си мечтае, да си спомня и въобразява с помощта на „атлазената и тюркоазената фуста“ – двете циганки, които му носят хартия и го посещават, и един странен бивш редактор от списание, който му плаща, за да търси стари рецензии от вестниците.

Има много тъга в тази книга, но същевременно след прочита ѝ в никакъв случай не се почувствах потисната или „смазана“, ако трябва да използвам метафората за пресата за хартия. Интересен факт е, че самият Храбал наистина е работил в такъв пункт и явно до голяма степен описва и своите чувства и преживявания от този период. Само наистина голям писател може да напише толкова въздействаща малка книга!

„Две неща изпълват душата ми с все ново и нарастващо възхищение и страхопочитание: звездното небе над мен и моралният закон в мен… Но после размислих и прелистих на още по-хубави изречения… писани от младия Кант… когато трептящата светлина на лятната нощ е изпълнена с трептящи звезди и луната е пълна, полека ме увлича възвишена чувствителност, пълна с приятелство и с презрение към света и вечността…“