Сергей Лебедев е журналист и писател, известно име в руските интелектуални среди с вече 4 романа зад гърба си. „Предел на забравата“ е неговият дебютен роман, който се възприема с голям интерес извън Русия, особено в Чехия и Франция.

Лебедев е от семейство на геолози и често придружава родителите си по време на геоложки експедиции из руския Север и Казахстан. Това се оказва ключово при създаването на дебютния му роман. Местата, които посещава по време на тези експедиции, се намират в бивши територии на ГУЛАГ. Там все още се срещат опустели горски пътеки, рудни мини, разрушени лагерни бараки и безименни гробища, които изчезват безследно поради суровия климат.

Първоначално Лебедев не е имал идеята да пише роман, посветен на достатъчно експлоатираната тема ГУЛАГ, но всичко се преобръща в момента, когато случайно научава една семейна тайна. Оказва се, че вторият съпруг на баба му е бил подполковник и началник на трудов лагер. Това е преломен момент за творческия път на Лебедев. По този повод той споделя: „Ако не водиш случаен живот, твоите книги сами те намират“.

Така писателят ползва тази история като ядро за своя роман.

„Предел на забравата“ е тъжна книга, написана на „нетърпимо красив език“, както пише на корицата.

Тя разказва историята на едно момче, което тръгва по следите на своя т.нар. Втори дядо – сляп възрастен съсед от вилната зона, където момчето и родителите му имат къща. След смъртта на Втория дядо момчето е решено да открие истината за миналото на този чудак, когото така и не успява да обикне въпреки силната връзка помежду им.

Няма да се спирам подробно на моменти от сюжета, защото не искам да отнемам от удоволствието при четенето. Истината е обаче, че сюжетната линия е само едно от големите достойнства на този роман. Езикът и стилът на Лебедев заслужават специално да бъдат откроени. Руснакът използва силно метафоризирани и поетизирани картини, езикът му е концентриран и наситен с множество детайли, богато описателен и есеистичен. Съзнавам, че за някои читатели това би могло да натежи на моменти, защото забавя темпото на четене и не оставя въображението в покой дори за миг. За мен обаче обилната описателност е една от силните черти на романа, защото подчертава усещането за протяжност, за разтегливост, за съненост, ако щете, което Лебедев се опитва да предаде чрез картините в сибирската тундра.

Това е място – „резерват на отминалото“, където сякаш времето е затворено в бившите минни галерии и ще се разпадне  при съприкосновение с въздуха на новото, ако те бъдат отворени.

За тундрата Лебедев казва, че е тотална пустош, не е попила нищо от живота на каторжниците, сякаш разтворили се и в историята, и в географията.

В романа думата „предел“ заема едно особено място. Пределът обичайно е гранична точка, от която трудно има връщане назад. Тук пределът е между живота и не-живота, видимото и незримото, езика и отвъд езика, между времена и реалии, но най-вече между паметта и забравата, паметта на кръвта.

„Достатъчно е да има един знак, един белег, за да не изчезне нещо. Необходим е само един човек, който да поеме работата на паметта…“

През цялото повествование като червена нишка минава и усещането за разпад – физически, душевен, политически, емоционален, естетически. От описанието на сградите в постсъветска Русия, които носят духа на все още неотишлата си сивота, обезличеност и обезсмислени лични съдби, през намерените в апартамента на Втория дядо сякаш одухотворени вещи (през стените и телефонната слушалка тежко хрипти призракът на миналото), та чак до сибирската тундра, където в полусрутените бараки само пирон и копче се явяват свидетелство за веществеността на миналото.

Време, предел, разпад и стигаме до белия цвят – цветът на небитието. Белият цвят, който е навсякъде из страниците на романа и в буквално, и в метафоризирано проявление. Това е бялото на Севера, ослепително отразяващите се във вечната ледена покривка слънчеви лъчи, които отнемат зрението на Втория дядо.

Но бялото срещаме и като спасение за душата. Белият цвят на покривките и чаршафите в съветските домове като заместител на липсващата чистота вътре у хората и като компенсация за калта – физическата и душевната.

Тъкмо затова и особено силно се врязаха в паметта ми думите на приятеля на Втория дядо, когото вече порасналото момче открива, за да го разпита за общото им минало.

„Иска ти се да останеш чистичък – каза той, – няма да стане, ще те омаскаря!

Остри думи, израз на омраза към хората на новото време – времето на забравата – които предпочитат да не помнят.

И не на последно място „Предел на забравата“ е роман и за природата на злото. Откъде идва, винаги ли е било там, възможно ли е да бъде забравено и изличено? Кое определя духа на времето? Възможно ли е извършеното зло да се окаже единствената ти биография, единственото свидетелство за това, че те е имало? И затова да се налага ревностно да си го пазиш и припомняш.

И тук стигаме до най-силното символно значение на предела – предела по отношение на човешката природа, който никога не бива да се прекрачва. Всички други конотации на предела всъщност водят към това.

Невъзможно е да се обхванат всички пластове на тази книга, толкова мащабна и нюансирана, затова завършвам с избрани цитати. Богатият език на Лебедев и изключителният превод на Денис Коробко го заслужават.

„Понякога се случва така, че случайна – съвсем за миг – среща поражда близост, каквато няма в обикновения живот; изведнъж разбираш, че няма разстояния, няма защити – те са илюзорни, – има само дълбоко родство; и няма нужда от риск, няма нужда от преодоляване, излизане извън твоите граници, за да се срещнеш с друг – тази среща вече се е случила; тя е повече от всеки от нас, живеем вътре в нея, вече сме се срещнали; срещата не е случайност, а закон, начин и среда на съществуването; тя не е между нас, а ние сме в нея.“

„...понечих да ѝ кажа нещо, да я утеша, но изведнъж разбрах, че за съболезнования и утешения си има срок, има срок за съчувствие и съпреживяване и този срок отдавна е минал...“

„Мястото умираше неестествено чистоплътно, като се стремеше напълно да изчезне в природата. И само на една греда намерих пирон, кован, четвъртит, със смазана от много удари главичка. Гвоздеят даваше надежда, че мястото няма да изчезне докрай, ще остане следа, ще остане памет за него; гвоздеят показваше, че тези бараки не са мираж, не са призрачно селище на вятъра и мъглата, че тук е имало хора.„