Очаквах сборника с разкази на Тони Апостолова с голямо въодушевление, тъй като съм голям почитател на нейното перо като на пишеща литературни рецензии. Най-хубавото е, че покрай нея със сигурност ще преразгледам читателските си навици и ще започна да отделям повече внимание на млади български автори.

Но сега за разказите. Първото, което искам да отбележа и което ми направи изключително добро впечатление, е колко сериозно е работено редакторски по тази книга. Знаете как често нещо не е доизпипано, има излишна словесна натруфеност, опит за оригиналничене, маниерност и клиширани езикови игри. Понякога пък нещо липсва, не ти е цялостна картината, долавяш сюжетни, езикови или стилови пукнатини.

Е, тук такова нещо няма. Всичко е на точното си място и просто няма какво да махнеш от текста, без така да го нараниш. Това е голямо постижение за дебютна книга. Много често съм попадала на дебюти, в които авторът се опитва да надскочи сянката си, да излее всичко, което е у него, да обговори всички важни теми в сравнително ограничено текстово пространство. И именно това е голямото изкушение – да се удържиш и да не го направиш. При Тони Апостолова това се е получило много добре. Писането ѝ е чисто, стегнато, с прецизно подбрани стилистични похвати, които не „драскат“ по текста, не го претоварват и, най-важното, не са самоцелни.

Другото, по което съдя колко сериозна работа е имало по текстовете, е това, че тези разкази са замислени като част от една обща по-голяма картина, и всеки от тях разкрива неин важен мотив. Душата на всичките 12 разказа са няколко символа и теми, които се повтарят в различни вариации – солта, морето, загубата, изневярата, остаряването, преминаването през различни житейски етапи, изобщо онези моменти, в които усещаш, че въпреки всичко трябва да продължиш, колкото и да ти нагарча и люти.

Една от темите, които се срещат често из страниците, е тази за отчуждението между двама влюбени и как никога нищо не може да бъде повторено и изживяно по същия начин. Има нещо тъжно, но и същевременно много красиво в това. Тази осъзната мимолетност, крехкост, мисълта, че всичко бавно си отива и непрекъснато откъсваме от себе си по нещо, е това, което ни кара да изпитваме потребност от литература и изкуство, и ги превръща в наши утешители. Това е поезията, това е солта на живота. Неслучайно Тони Апостолова използва тази метафора така богато в почти всичките си разкази.

Много ме впечатлиха разказите за Израел. Личи си, че авторката е отлично запозната с тази култура и чрез разказите, например чудесния „Неженените от площад Рабин“, ни потапя в историята и политическата обстановка на тази държава. Виждаме големите теми – за отишлата си любов, разочарованието, нетрайността на взаимоотношенията, отчуждението, съзряването, фино психологизирани на фона на един различен за нас културен и географски контекст. Това ни сближава с героите, защото ни показва, че всъщност нещата, които ни събират, винаги са били и ще бъдат повече от тези, които ни разделят.

Особено ме развълнуваха разказите, в които в отношенията на възрастните има намесено и дете. И тук виждаме откритото, честно перо на Тони Апостолова, която показва човешкото в целия му облик. Зад фасадата на всеотдайността е майката като жена, която не може да потиска и премълчава наранеността си и често използва детето като щит, колкото и егоцентрирано да е това.

А любимият ми разказ е свързан с писането, в който главен герой е редактор в издателство. „Да редактираш червеева дупка“ е изключително красива и тиха история, в която животът е представен чрез писателски метафори. Някои фактологически недостоверности просто не ни дават мира. Но можем ли да поставим в скоби или редактираме живота си?

„Потъване в мъртво море“ е силно сетивна книга – тя се усеща, помирисва, вкусва, чува и вижда.

И въпреки че разказва за тъги, загуби и смърт, прочитът ѝ ми подейства освобождаващо и пречистващо.
Може ли да се потъне в Мъртво море? Аз потънах в тази книга и ви я препоръчвам.