„За мен омразата е израз на зверство и грубост и предпочитам моите действия и мисли да бъдат, доколкото е възможно, продукт на разума. Още по-малко приемам омразата, насочена колективно към определена етническа група, например към всички германци. Ако я приемах, щях да чувствам, че следвам предписанията на нацизма, който беше основан именно на националната и расова омраза. Трябва да призная, че ако пред мен стояха някои от преследвачите ни от онези дни, така добре познатите ни лъжливи лица, щях да се изкуша да мразя, също с насилие; но точно защото не съм фашист или нацист, отказвам да отстъпя пред това изкушение.“

Така отговаря италианският мислител и разказвач Примо Леви на въпроса дали е простил на германците, тъй като в книгите му не се усеща и нотка на омраза и желание за мъст. В „Потъналите и спасените“ – осем есета, в които той говори за лагерите на смъртта, паметта, колективната вина, срама, насилието и др., Леви има една-единствена цел: да разбере, да ги разбере. Книгата излиза през 1986 г, година преди той да отнеме живота си в дома си в Торино. Дали е разбрал?

Каквото и да се каже или напише за книга като тази, ще бъде малко и недостатъчно. За мен това е една от най-важните книги в читателския ми живот – книга, която не цели просто да разкаже за нацистките зверства и издевателства, да представи фактите и хората в опозицията добро-зло, черно-бяло, да вменява вина или да служи за морален компас. В есетата Леви задава простички въпроси и търси отговори, дори не толкова търси отговори, колкото подбужда към саморефлексия относно щекотливи и неудобни теми за човешката ни същност и природата на злото. Леви говори за почтеността като „нравствено усилие“, което трябва да се упражнява всеки ден, за необходимостта от „здрав морален гръбнак“, за присъщата на всички човеци уязвимост към „умствен мързел“, „късогледа пресметливост“ и „национално високомерие“. Всички есета са и призив към самовглъбяване, за да не се поддаваме на колективната амнезия и стереотипното мислене.

„Стереотипи“ се казва и едно от есетата в книгата, в което Леви онагледява т.нар. impotentia judicandi (неспособност за отсъждане) този път не толкова от гледна точка на противоречивостта, заложена у всеки от нас, колкото от невъзможността за преценка вследствие на времевата и пространствена отстраненост от историческите събития. Между другото, през цялото време, докато четях разсъжденията му, ме изумяваше колко добри психологически познания притежава. Тази неспособност за отсъждане е пряко свързана с един често разпространен когнитивен уклон, присъщ на човешкия мозък. Повечето хора не се справят с прогнозите как биха реагирали, ако попаднат в определена ситуация, ако никога не са били в подобна преди. Това е и причината едни от най-честите въпроси, които задават впоследствие на Леви, да са: „Защо не избягахте?“ и „Защо не вдигнахте бунт?“. Насред всички разсъждения едно е обяснението, което отговаря на всички въпроси еднозначно: пълното оскотяване и деморализация. Точно това според Леви отличава нацисткото насилие от всички други безогледни прояви на зверство и жестокост в историята – „ненужното насилие“, насилието с цел отнемане на човешкото достойнство и тотално обезличаване, насилието заради самото насилие.

Есетата „Общуването“ и „Интелектуалец в Аушвиц“ бяха особено интересни за мен, защото обговарят темата за предимствата и недостатъците на културата и образоваността, които, колкото и да е контраинтуитивно, могат да се употребят в едно изречение със словосъчетанието „живот в концлагер“.
Един от въпросите, върху които често разсъждавам, е доколко чистото теоретизиране, книжното „знаене“ би помогнало в ситуации, в които се изисква практическо „можене“. Разбира се, мислила съм си го при обстоятелства, нямащи нищо общо с описваните от Леви.
Есето „Интелектуалец в Аушвиц“ всъщност представлява разсъждения върху едноименно есе от философа Жан Амери, роден като Ханс Майер и емигрирал в Белгия, където сменя името си. Въпреки че самият той не познава еврейската култура и не се смята за евреин, през 1943 г. попада в ръцете на Гестапо.

Амери вижда положението на образования човек в лагера като доста по-незавидно от това на трудовака, защото му липсват умения и практика за работа със сечива, но най-вече защото го измъчва много по-силно чувство за унижение и деградация. Животът в бараките и приспособяването към безумните и напълно безсмислени изисквания като тези за оправянето на леглото например, както и рутинните проверки, свързани със събличане, също са трудно приемливи за т.нар. интелектуалец. Още по-мъчително е да проумееш и приемеш за нормални ударите от сълагерниците от, както Леви я нарича, „сивата зона“. Това са т.нар. Prominenten или привилегированите сълагерници, които съдействат на властта.

Леви все пак признава, че е имало моменти, в които културата го е спасявала от тоталното оскотяване и необратимата загуба на идентичност. Да рецитира Данте например, му е помагало да не потъне в апатия и да поддържа ума и разсъдъка си. На професията си на химик и възможността да работи в една от химическите лаборатории в Аушвиц, признава, че дължи в крайна сметка и своето оцеляване.
Изключително мъчителна за лагерниците е била и т.нар. incomunicabilità (невъзможност за общуване). Потресаващо за мен беше да науча, че гуменият бич в многоезичния Аушвиц се е наричал der Dolmetscher (преводачът), защото за всички е бил разбираем. Който не е говорел немски, на практика е бил обречен и психически, и физически. Леви разказва, че голяма част от пленниците, неговорещи немски, са загивали около 2 седмици след пристигането си и дълбоката причина за това е бил информационният дефицит.
Поругаването на езика чрез т.нар. лагержаргон е друга тема, за която Леви пише най-подробно в есето „Общуването“ – езикът като основен начин за принизяване и обезличаване на лагерниците.

Обширни и общовалидни за всякакъв контекст са темите, които засяга Леви – от природата на злото, начините за манипулация и пропаганда на тоталитарните режими, срама и вината на оцелелия, правото да съдиш и склонността към редукционизъм или опростяване. Кои са потъналите и кои – спасените? Не знам. След тази книга наистина не знам…
Да оцелееш, за да разкажеш, за да се помни – и да го направиш по начина, по който го прави Леви. Признателна съм за този урок по човечност.

Огромна благодарност към Нева Мичева за изключителния превод и езиково богатство. За мен да чета нейните преводи, е урок по „езиколюбие“!

„Съвсем друго занимаваше мислите ми – как да намеря къшей хляб, да си спестя най-съсипващата работа, да си закърпя обувките, да открадна метла, да изтълкувам знаците и лицата около себе си. Целите в живота са най-добрата защита срещу смъртта – и не само в концлагера.“