Ще опитам да забравя
Едно тяло, което се появи, докато валеше сняг
когато всички бяхме сами в парка,
на хълма зад баскетболните площадки.
Казах „спри“ и тя се обърна:
бяло лице, озарено от благородно сърце.
Никога не бях виждал такава красота.
Луната се отдалечаваше от земята;
отдалеч долетя шумът от коли по магистралата:
хората се прибираха вкъщи.
Всички живеехме в телевизионна реклама,
докато тя не отметна падащата снежна завеса
и ме остави да видя лицето ѝ:
болката и красотата на света в погледа ѝ.
Видях мънички следи по снега.
Усетих ледения вятър по лицето.
В другия край на парка
някой даваше сигнал с фенер.
Всяка снежинка беше жива.
Всяко яйце от насекомо беше живо и сънуваше.
Помислих си: сега завинаги ще бъда сам.
Но снегът валеше и валеше, а тя не си отиваше.
__________
Мръсно, зле облечено
По кучешката пътека душата ми срещна
сърцето. Разбито, но живо,
мръсно, зле облечено и изпълнено с любов.
По кучешката пътека, там, където никой не иска да отиде.
Път, изминаван само от поети,
на които не остава нищо друго за правене.
Но аз имах още толкова неща за правене!
И въпреки това бях там: осъждах се на смърт
от червените и черните мравки, обикалящи пустите села:
страхът, който се издига, докато докосне звездите.
Чилиец, учил в Мексико, може да понесе всичко,
помислих си, но не беше вярно.
През нощта сърцето ми плачеше. Реката на битието, изричаха
трескави устни, по-късно открих, че са моите,
реката на битието, реката на битието, екстазът,
който се извива по брега на тези напуснати села.
Логици, богослови, гадатели
и разбойници изплуваха
като водна екзистенция сред метална реалност.
Само треската и поезията пробуждат видения.
Само любовта и паметта.
Не тези пътища или тези равнини.
Не тези лабиринти.
Докато накрая душата ми не срещна сърцето ми.
То беше болно, вярно е, но беше живо.
__________
Призракът на Една Либерман
Посещават те в най-тъмния час
всички твои изгубени любови.
Черен път, водещ към лудницата,
се открива отново като очите
на Една Либерман,
както само очите ѝ могат
да се издигнат над градовете
и да заискрят.
И блестят отново за теб
очите на Една
зад огнения обръч
който някога е бил черен път,
пътеката, по която си вървял през нощта,
натам и обратно,
отново и отново,
търсейки нея или може би
сянката си.
И се събуждаш тихо
а очите на Една
са там.
Между луната и огнения обръч,
четейки любимите ѝ мексикански поети.
А Гилберто Оуен, чела ли си?,
изричат устните ти без звук,
говори дишането
и кръвта ти, която се разпръсва
като светлина на фар.
Но очите ѝ са фарът,
който прекосява мълчанието ти.
Очите ѝ, които са като идеалния
учебник по география:
картите на чистия кошмар.
А кръвта ти осветява
лавиците с книги, столовете с книги,
пода, отрупан с книги.
Но очите на Една търсят само теб.
Очите ѝ са най-търсената книга.
Твърде късно си разбрал,
но няма значение.
В съня си отново
притискаш ръцете ѝ,
и не искаш нищо вече.
__________
Надежда
Облаците се разкъсват. Тъмнината
се разтваря, бледо набраздено небе.
Това, което идва из далечината,
е слънцето. Вътрешността на облаците,
някога абсолютна, искри като кристално момче.
Пътища, покрити с клони, мокри листа, следи.
Стоях неподвижно по време на бурята,
а сега реалността се разтваря.
Вятърът издърпва групи облаци
в различни посоки.
Благодаря на небето, че правих любов
с жените, които съм обичал.
От тъмното, бледо набраздено небе,
дните ще дойдат като крачещи момчета.