Ех, този Зееталер! Категоричното ми откритие за тази година. В групата има прекрасни отзиви и за трите му романа, преведени на български – „Цял един живот“, изд. Аквариус, „Продавачът на вестници и цигари“, изд. Колибри и „Полето“, изд. Атлантис – затова реших да допълня представата ви за него с ето това кратко интервю. Преводът е мой – аматьорски, но се надявам да свърши работа. 🙂

Акцентът е върху последния му издаден роман „Полето“, който представлява калейдоскоп от историите на различни обитатели на малкото градче Паулщат, които те разказват след смъртта си. Отново великолепна, изчистена и фина проза от Зееталер!
Препоръчвам горещо и трите му романа на български и мисля скоро да се сдобия и с другите му в оригинал.

Интервю с Роберт Зееталер

„Полето“ е роман, в който мъртвите от малкото градче Паулщат отново поглеждат към живота, а техните истории стават част от голямата картина на човешкото съществуване. Откъде дойде тази идея да дадете думата на мъртвите?

Зееталер: Да погледнеш назад към живота си, е тема, която ме е занимавала винаги. Какво остава от човека? Какво се случва с неговите спомени? В последния ми роман „Полето“ става дума тъкмо за това. Преди около 30 г. попаднах на антологията Спун Ривър от 1915 г. В нея американецът Едгар Лий Мастърс дава думата на почти 300 мъртъвци да разкажат за живота си в кратки стихотворения. Нещо такова исках да направя и аз. По мой начин.

Ако действително след смъртта можехме да погледнем назад към живота си, какво бихме могли да осъзнаем, което ни е убягвало, докато сме били живи?

Зееталер: Може би това: Богатството на живота не е свързано с конкретни изживени неща, а със самото преживяване като опит. Въпреки че не съм сигурен дали човек изобщо би осъзнал нещо. В повечето случаи човек осъзнава само онова, което би искал да осъзнае. Никой не познава смъртта. Тя е като платно – всичко, което прожектираме на него, са представите за живот – „живот след смъртта“. Човек може да разказва за смъртта само ако разказва за живота. Друго не познаваме.

В книгата си „Цял един живот“ разказвате човешкия живот в само 160 страници. В „Полето“ – почти 30 живота на малко повече страници. Как се улавя есенцията на живота?

Зееталер: Може би като улавяме мига? Не знам. Преди всичко това е работа. Преди казвах, че излишното трябва да се премахва, като при дърворезбата. Но това е безсмислица. Дървото първо трябва да расте в продължение на много години, преди да можете да изсечете дървесината му. А и кое е излишното? Не съществува такова нещо като есенция на живота. Всеки живот е различен. И никой не може да бъде сведен само до „есенцията“. Това би било жалко. Все едно да отнемате от някое чудно вкусно ястие, докато останат само основните му съставки – соли, белтъчини, въглехидрати и т.н. Кой би желал това?

„Полето“ е роман, изпълнен с различни истории, както и самият живот. Сякаш обаче се случва нещо между персонажите, нещо почти магично, което трудно може да се опише, и накрая оставаме с усещането, че градът ни нашепва своите истории. Бихте ли обяснили как се получава това?

Зееталер: Не бих могъл. Това е като хубав разговор – не може да се планира и почти не може да се разкаже след това. При мен голяма част от писането е интуитивна. Ако разсъждавах твърде много за стъпките, които съм изминал, нямаше да мога да гледам напред и щях постоянно да се спъвам.

Къде в този роман откриваме Роберт Зееталер? Чувствате ли се „у дома“ в Паулщат – градчето от книгата?

Зееталер: В историите си аз се разхождам, лутам, тичам така, както го правя и по улиците. Почти никога обаче не се чувствам като у дома си. Пиша и живея, като винаги преследвам някакъв копнеж. Копнежите обаче са загадъчни. В момента, в който ги доближиш или осъществиш, те се разтварят и изчезват.