„Писателят не трябва да лъже. Дори ако това ще го погуби, не трябва да лъже. В тази страна (Унгария) винаги писателите, а не политиците, са поддържали духа на хората.“ – Магда Сабо

„Пилат“ е тъжна книга, трудна и с остри ръбове. Същевременно действието се проследява някак от дистанция. Сякаш Магда Сабо умишлено не допуска читателя твърде близо до своите герои. През цялото време се усеща отчуждение и хлад. В крайна сметка този стилистичен похват се оказва много намясто.

Основният фокус пада върху поколенческите разминавания – разминаванията във времето, в светоусещането, в разбирането за обич; разминавания, при които всяка от страните изживява своя катарзис твърде късно.

Унгарската белетристка Магда Сабо пише романа през 1963 г. и в него отново остава вярна на себе си да пише честно, оголено, на места сурово и без милост за най-личните теми. Сабо се интересува от интимния свят на своите герои, изважда на показ всички техни демони и ангели.

Историята ни среща с разведената лекарка Иза, приютила след смъртта на баща си овдовялата си майка Етелка. Както се очаква, двете срещат непреодолими трудности да съжителстват в модерното жилище на Иза в големия град. До смъртта на съпруга си Винце, Етелка е живяла в къща с двор в провинцията със заека Капитан и още в самото начало на романа се загатва, че изпитва затруднения да се приспособи към променения свят на модерните електроуреди, нестихващия автомобилен шум по улиците, новата скорост на живеене.
Въпреки това, преди да се нанесе в жилището на дъщеря си в Будапеща, Етелка е изпълнена с радостни очаквания за новия си живот, за това как ще бъде полезна на дъщеря си, ще ѝ помага, ще подрежда жилището ѝ, ще му вдъхне живот и обаяние на истински дом. „Домът“ е силно натоварен символ в романа, усещането за къде е домът и има ли наистина такова място се прокрадва като тънка, но устойчива нишка до самия край.

Етелка изведнъж е откъсната от света, който цял живот е обитавала: свят на патриархални ценности, в който всеотдайно се е грижела за семейството и домакинството. Дали ще съумее да приеме самотата за свой приятел и да заживее нов живот, или образът на обичния ѝ другар ще я съпътства навсякъде? Ще се научи ли Иза да обича майка си по начина, от който се нуждае старата жена, дори с риск да изневери на рационалната си природа? Ще преосмисли ли разбирането си за отговорността да обичаш, за обичането като процес, на който всеки ден се учим?
Все въпроси, които Сабо умело поставя както в романа, така и във филма под режисурата на Линда Домбровски. (Тази година е в програмата на кинолитературния фестивал Синелибри.)
И майка, и дъщеря искат и опитват до самия край да намерят пътя една към друга, но като че ли това не им е отредено.

Безпомощността и неприспособимостта на Етелка са показани чрез всекидневното ѝ лутане с трамвая из улиците на Будапеща, запечатани в съзнанието ѝ в спомени от следсватбеното пътуване с Винце. Светът се е променял неусетно и необратимо. Неведнъж пък Иза е оприличавана на „войник“ (в описанията на бившия ѝ съпруг Антал например). Нейната казармена строгост, дисциплина и подреденост респектират, но и отчуждават. Трудно е да изпиташ топли чувства към нея въпреки усилията, които полага да се грижи за майка си и да ѝ отделя внимание, като замести баща си в обичайните им семейни ритуали.

„Иза винаги беше права. Необикновеното в Иза беше, че откакто я има, винаги беше права.“

От мебелите и електроуредите в дома на Иза повява хлад, отстраненост, перфектен ред и усещане за контрол. Като контрапункт се явява селската къща с градината на Етелка, а заекът Капитан е единствената пулсираща живинка, която създава чувство за покой и сигурност в несигурността.

„Иза винаги им се присмиваше, че всяко помещение в къщата им е склад за мебели и защо пазят ситото за тютюн, след като никой не пуши лула. Права е, за пореден път е права, само че вещите се бяха сраснали със старците и означаваха за тях много повече, отколкото за младите.“

Романът сякаш е построен върху контраста между непрекъснато издавания шум от изпуснати предмети от непохватната старица, забравения котлон, счупените стари съдове, тиктакащия стар стенен часовник и безшумно функциониращите машини, чието предназначение привидно е да осигурят спокойствие и безгрижие, но всъщност ограбват духа на дома и го обезкървяват. Символът за дома с познатите му и обичани несъвършенства витае безплътно като фон на цялото повествование.

Освен взаимоотношенията майка-дъщеря, които заемат централно място в романа, Сабо се спира и на интимните преживявания на Иза. Запознава ни с историята на студентската ѝ любов и неин бивш съпруг Антал и настоящата ѝ връзка с писателя Домокош. В отношенията си с тези мъже Иза отново е силната, непоколебимата – тази, която никога не се разплаква и не показва уязвимост. Може ли да бъде обичана такава жена?

Слушах интервю с преводачката на романа Нели Димова и ми направи впечатление нейната трактовка на заглавието „Пилат“. Самата Сабо посочва еднозначно, че нейният Пилат е Иза, но бихме ли могли да го открием и у останалите персонажи? Според Димова със сигурност. Намирам това разсъждение за основателно. И Антал, и Домокош сякаш се отказват да полагат усилия и да носят отговорност, увлечени от убеждението, че щом има съпротива и нещата не вървят гладко, не трябва да се опитва повече. Не знам доколко съм съгласна с тази философия, но Сабо представя решенията и на двамата достатъчно убедително, за да ѝ повярвам.

И тъй като вече споменах чудесните си впечатления и от киноадаптацията на „Пилат“, много ми допадна режисьорското решение на Домбровски да използва като рамка кадъра, в който Иза измива ръцете си.
Това е подсказка и за името на филма „Пилат“. Понякога истински добрите ни намерения не са достатъчни и някои бездни просто остават непреодолими.
Вярвам, че мнозина от нас биха се идентифицирали с поне един от персонажите в даден етап от живота си. Силна препоръка и за романа, и за филма!