Имах впечатляваща първа среща с Джоузеф Камбъл – учен и писател, който се занимава със сравнителна митология, описва и анализира общите символи във всички култури и периоди от традиционните общества до днес.

Това е и основният извод, до който достига Камбъл: независимо от многообразието си, митовете в различните култури си приличат като сюжети, а героите им следват сходни модели и път.

Разказването на истории е старо колкото човечеството, но защо митичните образи и приказки така ни завладяват? Причината според Камбъл е, че те обитават колективното несъзнавано и упражняват влияние върху различни мозъчни центрове, не само на рационално ниво.

В „Пътища към блаженството“ Камбъл говори за четирите функции на мита, като по-подробно се спира на четвъртата – митологията като средство за подпомагане на психологическия растеж на индивида. Според него разбирането на начините, по които митовете и символите влияят на индивидуалното съзнание, води до духовна трансформация и вътрешен баланс.

Първата функция на митологията е да породи чувство на признателност и благоговение пред живота. Камбъл я нарича мистичната функция.

Втората (космологичната) функция е да представя картина на заобикалящата ни вселена, която да подхранва това благоговение пред света и да го утвърждава.

Третата (социалната) функция е да формулира и поддържа правила за поведение за конкретната социална единица.

И четвъртата, психологическата функция, помага на индивида да премине през различните житейски етапи. Тази функция е най-устойчива във всички култури.

В съвременния свят втората и третата функция на митологията вече не са толкова значими, затова акцентът в книгата на Камбъл се поставя върху психологическата функция. Един от проблемите според него е, че днес вече всички митове и религии са развенчани, човек е объркан и няма общовалидни истини за всички култури. Това води до засилващи се тревожни състояния, чувство на несигурност и липса на смисъл, усещане за празнота и неоткрито призвание. А всички те пък са причина за т.нар. „умора“ от живота, скука и пренаситеност.

Не се бях замисляла досега за тези неща от такъв ъгъл и ми беше доста интересна идеята на Камбъл за развенчаването на митовете, за причините и последствията от това. Според него основната ни грешка е, че приравняваме митологията към историческия факт и търсим нейната автентичност. Функцията на мита всъщност не е да представя обективната реалност, а да разкрива фундаментални истини за най-дълбоката човешка същност, казва Камбъл. Там говорим вече за символи, модели на поведение, извечни истини за нашите стремления, спектър от роли и приемственост. Като например: когато те сполети голямо нещастие, кое е това, което ти помага до го преодолееш; какви са вътрешните ти устои.

В „Пътища към блаженството“, но и изобщо във всички свои книги, Камбъл разглежда идеите на Юнг за архетиповете в колективното несъзнавано и за интегрирането на цялостната личност, което включва човек да осъзнае и приеме и „сянката“ (онзи аспект от нашата личност, който погребваме в несъзнаваното, защото не съвпада с представата на Аза за самите нас).

В ключовата глава за изживяването на личния мит Камбъл описва и етапите на мономита (термин, който заема от Джойс) за странстването на героя, които всеки от нас изживява в една или друга степен през живота си. Фазите на това пътуване са: да се откажеш от настоящата си позиция; да се впуснеш в царството на приключенията; да постигнеш някаква символично изразена реализация и накрая да се завърнеш в сферата на обичайния живот, но вече с новия опит.

Тази част ми беше особено интересна. Мисля, че всеки ще припознае някакъв етап от живота си, докато чете за странстването на героя като духовна метафора, разбира се.

Първата фаза е да напуснеш познатата обстановка, или както е модерно да се нарича – „зоната на комфорт“, и да се впуснеш в приключение, да откликнеш на някакъв зов. В европейските митове например това е дивото животно, което подмамва ловеца в непозната част от гората. Същото може да се случи и когато човек преживее загуба или някакво гранично състояние, което го кара да се впусне в нещо ново.

Понякога обаче от страх от неизвестното човек отказва да последва този зов и тогава животът протича по съвсем друг начин: с усещане за празнота и безсмислие („празните хора” на Т.С.Елиът).

Втората фаза, ако си откликнал на зова, е свързана с винаги опасно приключение извън зоната на комфорт. То представлява потапяне в сферата на несъзнаваното. В митовете това състояние се описва като гмурване в океан, преход в пустиня, бродене из тъмен лес, непознат град, изкачване, слизане, преминаване отвъд хоризонта – изобщо като някакво престъпване на праг. Приключението на героя е да премине през портата между съзнаваното и несъзнаваното – мястото, където дуалистичният рационален светоглед не важи (опозициите добро-зло, хубаво-грозно и т.н.)

„Такова е естеството на рицарския двубой: двама рицари яздят един срещу друг, ала всеки признава другия за благороден рицар. Фанатик е онзи, който е изгубил баланса и си въобразява, че именно той е прав: П-Р-А-В. Свирепо чудовище е това, ако ви се наложи да се изправите срещу него.„

Друго отвъдпрагово предизвикателство е срещата със сянката, с тъмния двойник (може да е дракон, да е враг, когото героят трябва да убие. Тук става дума за вътрешните демони, ограничителни вярвания, убеждения, стереотипи, стари модели).

Преминеш ли прага, ако това е твоето приключение, ще се появят помощници – горски дух, мъдрец, фея, животно, които да те подкрепят по пътя ти.

И тук вече в дълбините на несъзнаваното се започва голямата борба с неинтегрираната личност (по Юнг).

Следващият етап е завръщането през прага, завръщане от несъзнаваното, бягайки от освободените си демони.

Завръщането е още по-трудно, защото сега трябва да интегрираш онова, което си разбрал за себе си, в рационалния живот.

Преминавайки през всички тези фази на своето „пътуване“, човек се сблъсква с две особено големи предизвикателства за съвременния свят: да надрасне оценъчното мислене в опозиции и да приеме конфликтите като източник на полезно напрежение и енергия, като  възможност за израстване.

Много неща човек може да си вземе от книгите на Камбъл. През основните митологични сюжети и образи, обредите и ритуалите в примитивните общества се отваря път към по-голямо самопознание и възможност за откриване на личния мит, което всъщност е личният смисъл и удовлетворение от живота.

Тук обаче съществува опасността от залитане към култ по външното и имитация – нещо, за което Камбъл предупреждава така: „Ето защо когато хората се запалят по Изтока и почнат да носят тюрбани и сарита, те всъщност се заплитат по фолклорния аспект на мъдростта, която им е нужна. Трябва да откриете самата мъдрост, а не нейната одежда.“

„И тъй, казвам, че начинът да откриеш своя мит е да откриеш своята страст, своята опора и да знаеш в кой етап от живота се намираш. Проблемите на младостта не са проблеми на старостта. Не се опитвайте да изживеете живота си прекалено бързо. Като се вслушвате прекалено в разни гуру, вие се опитвате да прескочите цялата тая проклетия и да се завърнете тук помъдрели, преди да сте преживели онова, заради което има смисъл да си мъдър. Тази работа – мъдростта – трябва да дойде постепенно.„