Разказите на Херман Хесе от „Откраднатият куфар“ са истинско литературно пиршество, късове проза от най-висока проба. Красив език, великолепни описания на пейзажи и емоционални състояния. За това допринася изключителният превод на Венцеслав Константинов, прецизен както винаги. Рядко откривам в съвременното писане такъв поетичен, образен и детайлен език, който предполагам на много читатели ще се стори архаичен и твърде подробен. За мен обаче тук е красотата и смисълът на добрата проза – в детайла, в бавното и търпеливо писане, което изисква, разбира се, и такова четене. Тези разкази са до голяма степен автобиографични. В тях същината не е самата разказана история, а мислите и спомените, които тя поражда у Хесе.
Повечето разкази имат солидна есеистична част с философски размисли за младостта, красотата, изкуството, природата на нетрайното, съзерцанието. Както във всички свои произведения, и тук Хесе, повлиян от източната философия, търси единството, хармонията, вътрешния духовен мир в борбата срещу разяждащата сила на войната и духовното опошляване. Едни от най-силните думи за бащата прочетох в разказа „Просякът“, но всъщност няма разказ, който да не е бил изключително въздействащ.
„Излишен е въпросът способни ли са изкуството и прекрасното да направят човека по-добър и по-силен; те непрекъснато, подобно на звездното небе, ни напомнят за светлината, порядъка, хармонията, „смисъла“ в хаоса.“
„Защото съхраняването и запазването, както и протестът срещу преходността и забравата спадат, наред с другото, към задачите на писателя.“