Турската поезия с особената си меланхолия ми е много на сърце, но си признавам, че, с изключение на няколкото книги от Орхан Памук, не съм добре запозната с прозата им. Въпреки това още като видях „Особнякът“ от Юсуф Атълган, вече бях сигурна, че книгата ще е от „моите“.

Оказа се, че този роман се води модерна турска класика на ХХ век, а Атълган е сред основоположниците на турския модернизъм в литературата.
Това, което особено ме впечатли в неговата проза, е поетичността на стила, темите и начинът, по който е изграден главният герой Дж.

Романът разглежда екзистенциални проблеми на модерния човек като отчуждението и самотата в големия град (който тук е любимият Истанбул), където е най-лесно да се изгубиш сред тълпите. Основен мотив е темата за вечното търсене, за търсенето на смисъл извън и отвъд, за лутането из „лабиринт“ – в материален и духовен план. През цялото време Дж. търси „нея“ и при всеки импулс, че я е открил, се впуска в преследване, за да „я“ улови и задържи. „Тя“ не е само Жената, тя е нещо много по-голямо и неопределено – Любовта, Майката, Сигурността, Смисълът. Поне аз така възприех този неутолим порив на Дж.

Този герой е от ненамиращите удовлетворение и покой, от онези вечно блуждаещи и тревожни души, които се опитват чрез изкуството да търсят опора, за да не вървят „по мост без парапети“, защото както самият Дж. казва „Всичко е въпрос на вкопчване“.

И ако до към средата на романа читателят не спира да се пита защо животът на Дж. е такъв при положение че, както става ясно, разполага с привидна свобода и добро материално положение, което му позволява да се скита из истанбулските улици и да обикаля безцелно кафене след кафене, то последните около 50 стр. дават отговор на този въпрос и той, както в повечето случаи, е свързан с детска травма. Това е втората книга след „Онзи в мен“ на Сам Шепърд, която чета и която засяга проблема за бащата по сходен начин – стремежът на сина да избяга от образа на бащата и невъзможността да го стори.

Романът на Атълган е задълбочен и емоционално наситен и затова въпреки неголемия си обем не позволява бързо четене. Не на последно място бих искала да откроя красивия превод на Хубавинка Филипова на този никак нелек текст.

Споделям няколко цитата, за да придобиете по-добра представа.

„Утрешният ден щеше да започне с една потискаща утрин. Кой знае, може би ако не им се стягаше душата, хората щяха да забравят, че трябва да ходят на работа. „Работата успокоява!“ – казваше баща му. Той не искаше подобно спокойствие. Целта на битието им беше навикът, спокойствието.“

„Защо имената на дните да не се променят в зависимост от случките? Днес е „Денят, когато си съблече палтото за пръв път“, след това ще е „Денят, когато видя Гюлер за пръв път“. Слънчев, топъл ден.“

„В човешкото общество всяка дреболия има значение. Дори и имената на дните.“

„После се вторачи в ъгъла. Понякога, без видима причина, на човек му се струва, че сградата, пред която минава, или ъгълът с някоя пресечка, или столът, на който седи, ще изиграят важна роля в живота му.“

„Всичката ми грижа е в някакво бързо заздравяващо изгорено местенце. Този безметежен покой направо ме плаши. Поне да бях хванал за два-три дни някоя болест.“

„И лондонските, и истанбулските месари гледат на света с едни и същи очи.“