Още като видях заглавието на първия роман на Сам Шепърд, който излиза малко преди той да почине, знаех, че тази книга ще се окаже много „моя“. Не сбърках. Познат предимно като автор на пиеси, носител на „Пулицър“ за драматургия, и актьор, с тази книга Шепърд доказва, че може да пише и високо естетическа проза. Стилът му на писане е тъкмо този, който най-много ми импонира, макар да е труден за проследяване поради накъсаността и фрагментарността си. Преди смъртта си авторът е страдал от деменция и някъде прочетох предположението, че този стил в романа пресъздава именно изгубеността, лутанията и разхвърляните му мисли и спомени.
Фрагментите в книгата са с биографични моменти, напомнят елипсовидни импресии, в които премълчаното е важно точно толкова, колкото изказаното. На пръв поглед няма хронологичност, изглеждат като проблясъци и откъслеци от сънища и спомени, които изскачат в съзнанието без видима логика. Сякаш разглеждаме черно-бели снимки, които някой е забравил да подреди в албума. След цялостния прочит обаче, и най-вече в последния фрагмент, книгата придобива рамка и завършеност, отговаря на много от въпросите, които сме си задавали, докато се лутаме по страниците.
Кое е реалното? Какво е случайността, евентуалността? Кое бележи живота и изборите ни – образът на „смаляващия се“ баща, на жените в живота му, постоянните роли и трудността да намери „онзи в мен“ сред вечните костюми, грим и декори…И още и още…
Книгата не се чете лесно, най-вече заради накъсаността и, бих казала, задъхаността си, но за мен беше истинско удоволствие.
Предговорът на Пати Смит, с която ги е свързвало дългогодишно приятелство, дава важни ключове към разбирането на романа и е не по-малко поетичен от самата книга.
Не на последно място поздравления за изд. Лист за цялостното книжно тяло – изпипано както винаги, чудесен превод и прекрасна минималистична корица на Теодор Ушев.
„Реалността е надценявана. Онова, което остава, са думите, надраскани върху разгръщаща се панорама, следи от прашни тишини, обелени от паметта, жалейна песен на отминали гласове, носеща се над американската равнина. „Онзи в мен“ е сливащ се атлас, осеян от следите на ботушите на онзи, който инстинктивно изминава, с отворени очи, неземните му пътища.“ – Пати Смит
„Мисля си за отговора на Набоков на въпроса защо пише – естетическо блаженство… това е всичко… естетическо блаженство. Да. Каквото и да означава.“
„- Хрумна ми, че трябва да има нещо като плаващи идеи между хората. Море, ако предпочиташ. От познати и непознати идеи. И двете. Да се преливаме един в друг. Да се захранваме взаимно. Двамата. Като полета, така да се каже. Може би симбиоза.“