Американската писателка Елизабет Страут е на 53 години, когато през 2009 г. печели престижната литературна награда „Пулицър“ за третия си роман „Олив Китридж“. През 2014 г. по книгата е заснет много успешен минисериал с Франсис Макдорманд, който ми предстои да гледам.

Още докато четях романа, в съзнанието ми изникваха картини – написан е изключително кинематографично, със сравнително кратки глави, бързо встъпление и привидно отворени финали на отделните истории, които приканват да продължиш да четеш до края. Всъщност е трудно да определим с точност жанра на тази книга. Тя съдържа 13 отделни истории, посветени на различни жители на малко крайбрежно градче в щата Мейн. През всички тези истории обаче преминава една свързваща нишка. Това е главният персонаж – пенсионираната учителка по математика Олив Китридж, съпругът ѝ Хенри и синът им Кристофър. Някои от историите са изцяло посветени на епизоди от живота на Олив, в други тя се появява ненадейно като случаен свидетел или участник.

Безкрайно интересен ми беше нейният образ. Страут има леко перо, пише с размах, но без претенции. Не си позволява волности с езика и синтаксиса. При нея всичко е семпло, ясно и удря право в сърцето. Достойно за възхищение е как може да се пише просто и прямо, без нито едно клише, за безкрайно познати и обговаряни теми като любов, загуба, самота, страх, срам, трудности в семейните отношения, справяне с остаряването и т.н.
Олив е сложен и противоречив литературен персонаж, който постоянно се движи между крайни оценки – както може да отблъсне със суровостта, недодялаността и понякога липсата си на емпатия, така е в състояние да спечели симпатиите отново със същото. Това вероятно се дължи на психологическата достоверност и вещина при изграждане на образа ѝ. Усеща се, че Страут обича героинята си и съумява да предаде тази обич и на читателя.

Неслучайно писателката споделя в интервю:

„Едно от най-приятните неща за мен при писането е, че преставам да съдя и това е толкова освобождаващо. Освобождаващо е да осъзная, че не съм там, за да съдя героите си, а просто, за да разказвам какво правят.“

Според Страут читателите са почувствали Олив толкова близка именно заради това, че тя е изключително противоречив образ. Хората съумяват да разпознаят част от себе си в нейните думи и решения.
Сложни са отношенията на Олив и в самото ѝ семейство. Съпругът ѝ Хенри е представен като добър и търпелив човек, монотонен и неизбухлив. За сприхавата и вечно недоволна Олив това съжителство е и утеха, спокойствие, рутина, но и пропилян живот. Чудесно са представени и навикът, и изхабяването, и самотата в един дългогодишен брак, но също и липсата и празнотата, когато всичко свърши.

“ – Жена ми умря през декември – отрони той.
Олив гледаше реката.
– Тогава, значи, си в ада.
– Тогава, значи, съм в ада – повтори той.“

За Олив е изключително трудно да изразява какво чувства. Затова и в много от ситуациите Страут умело представя мислите ѝ, които се различават от онова, което изрича. У на пръв поглед силната, едра жена с голям номер обувки се крие едно уплашено дете, което се страхува да заяви себе си и да признае, че има нужда от обич и нежност. Може би това е и причината за трудните отношения със сина ѝ Кристофър.

За Олив е по-лесно да говори на своите лалета, отколкото със семейството си.
Кристофър не успява да общува пълноценно с майка си, като дете живее затворен и мълчалив. На места се споменава, че страда от депресия. Изключително силни са моментите, в които Страут представя безпомощността на Олив да се справи в опита си да намери път към него. Парадоксалното е, че въпреки привидната си студенина и незаинтересованост, а може би точно заради тях, Олив успява да донесе утеха на останалите герои, когато пътищата им се срещат, но не съумява да изгради връзка със собственото си дете.
Дали със свой бивш ученик, когото среща случайно след години, или със съседа, когото открива припаднал до пейка на крайбрежната алея, Олив се явява като странична гледна точка, онова на пръв поглед непасващо парче от мозайката, което обаче успява да внесе яснота в обърканите им животи.
Ето едно много точно описание на усещането, което създава Олив у околните.

„Чувстваше толкова осезаемо присъствието ѝ и за миг си представи, че до него седи слоница, такава, която искаше да е член на човешкото семейство и симпатична по съвсем невинен начин, сякаш пънчетата, които имаше за предни крака, бяха свити в скута ѝ, а хоботът помръдваше съвсем малко, докато завършваше изречението си.“

За Олив е важно да изглежда силна, никой да не се усъмни в това, че тя ще се справи. Вероятно на това се дължи резкият ѝ тон и отчужденост.

За мен друго голямо предимство на романа е, че въпреки че безспорно Олив е централният персонаж, който присъства във всички истории, останалите не оставят впечатление на второстепенни герои, изградени са със същата плътност и пълнокръвност. Читателят остава с усещането, че върви по уличките на Мейн и надниква през прозорците на къщите на жителите му. Всички те са равнопоставени, на всеки Страут отделя необходимото внимание, грижи се за всичките си герои.
Може би затова и основната идея, изведена от сериала, е „Няма такова нещо като обикновен живот“. Именно тук се крие силата на романа: в нормалността, в обикновеното. Да те е срам, да те е страх, да прикриваш уязвимостта си зад привидна суровост и безразличие, на 70 години да осъзнаеш, че всъщност си се нуждаел от любов, която не си имал смелост да потърсиш. Всички тези емоции, които обичайно се посрещат с неприязън и неприемане, тук са приютени и приласкани. Защото когато разбереш, че и друг го е страх, се чувстваш по-малко сам.

„Тя лежеше със затворени очи и през цялото ѝ уморено същество преминаха вълни на благодарност и съжаление. Представи си слънчевата стая, облятата в светлина стена, боровинките навън. Озадачаваше я този свят. Но не искаше още да го напуска.“