„Аз съм пресечната точка, в която миналите състояния, принадлежали на вече несъществуващи тела, се срещат с думите, с езика на някого, който се навърта около зрелостта, но никак не е убеден дали да стъпи в нея, липсва му решителност.„

„Обвивки живот“ е като безкрайно съновидение, лабиринт от спомени, въображаеми случки, фрагменти, белязани от малките вълшебства и чудатости на детството. Още в началото се споменава оригиналното заглавие „Exuvii“, което на български се превежда с термина „съблекло“ (остатъци от външната телесна обвивка на влечуги, членестоноги и др. след процеса на линеене).

Заглавието препраща към основната идея в книгата: че сме своеобразен сбор от всичките си обвивки, от всичките си белези, че нищо не се губи и всички преживелици, а защо не и липсата им, оформят нашата идентичност. Преводачката Лора Ненковска прави в предговора към книгата и сполучливото сравнение с матрьошките.

Точно такова е усещането, докато се чете тази книга. През цялото време ми се струваше, че се води нещо като незаявен разговор между възрастен в тяло на дете и дете в тяло на възрастен. Двете гледни точки се редуват, на места преплитат, докато тече разказът.

Книгата представлява откъслечни спомени от детството, юношеството, ученическите години на главната героиня (самата Попеску?) и е силно автобиографична, струва ми се. Това не е от книгите, за които Господинов говореше в текста си за „Бегуни“ на Олга Токарчук, които плавно и безметежно те отвеждат от точка А до точка Б. (Между другото в „Обвивки живот“ усетих много сходна атмосфера като от „Бегуни“, а самата Попеску посочва Токарчук като свое вдъхновение.)

В „Обвивки живот“ привидно нищо не се случва, няма и ясно обусловена сюжетна линия, но се говори за всичко, всъщност за най-важното: за първите спомени, за семейството, за онези приятелства в училищните години, за които вярваме, че ще траят вечно, за първата любов, която разбива сърцето ни както никоя след нея, за малките и големите ни страхове и убежища (физически и въображаеми светове), за чудесата, които сами сътворяваме, и любопитството към най-баналните предмети, които впоследствие просто преставаме да забелязваме.

Книгата се чете много бавно, езикът ѝ е чиста поезия, изпълнен с красиви метафори, сравнения и епитети. Спокойно може да се каже, че Попеску е написала обяснение в любов към думите. Тук е мястото да отлича великолепния превод на Лора Ненковска, която е съумяла да предаде майсторски това словесно изобилие. (Докато четях книгата, често си отварях речника.) Обичам книгите да ме обогатяват и лексикално.

Не мога да не спомена сходното усещане, което имах, докато четях „Канелените магазини“ на Бруно Шулц и „Случки в близката нереалност“ на Макс Блехер. И там изпитах същото преклонение към вещите в детския свят, и там всичко материално биваше одушевявано и носеше магия. Докато четях, на моменти сякаш виждах себе си, как стискам любим талисман под чина, вярвайки, че заради него точно днес няма да ме вдигнат на дъската.

Трудно е да се говори за книга като тази. Съзнавам, че прочитът ѝ предполага определен читателски вкус и нагласа, защото мнозина търсят отвъд езика и стила, и вероятно биха я възприели по-скоро като езиково упражнение. За себе си мога да кажа, че все още изпитвам нужда от такива книги, в които да се чувствам като дете, преяло с шоколадови бонбони, докато му се завива свят на въртележката в лунапарк. ?

Единствената ми забележка, но доста сериозна, е липсата на коректор. Такъв чудесен превод не заслужава това.