Отдавна не бях чела Шмит и тази книга дойде много навреме, за да ме подсети защо винаги е бил за мен толкова любим автор. Шмит е разнообразен във всяка своя книга. Мисля, че еднакво добре му се удават и кратките, и по-дългите форми.

Този роман е роман експеримент, при това посветен на една тема табу. В пространния послепис към книгата Шмит споделя своя дневник по време на написването ѝ, в който изразява скептичното отношение на част от своето обкръжение, когато им е споменал за намерението си да пише за Хитлер. Техните възражения са се основавали най-вече на твърдението, че не може да се пише за нещо толкова непознато и някого, толкова различен от самия теб. Ето това е клише, което Шмит се опитва да обори чрез романа си. Прави го, като паралелно представя два живота на един и същи човек – на истинския Хитлер и на един измислен, въображаем Адолф Х.

Кой е преломният момент, в който двамата тръгват по различен път? Кой е мигът, който вероятно е предопределил хода на световната история на ХХ век?
През 1908 г. Хитлер е скъсан за втори път на приемния изпит във Виенската академия за изящни изкуства. Оттук историите на двете половини на един и същи човек се разклоняват в две съвършено различни посоки. В послеслова Шмит казва, че човекът се състои от обстоятелства и избори, като обаче над вторите има власт. Неприемането в Академията за Хитлер е повод да задълбочи убедеността си на „непризнат гений” и да търси друго поле за изява.
Шмит се е опитал да покаже дуалността на човешката природа и да докаже, че във всеки от нас е потенциално възможно да се прояви нехуманност и дори чудовищност, никой не е защитен от демоните си.

„Няма нищо по-егоистично от едно пеленаче. То протяга ръка, дърпа, чупи и всичко пъха в устата си. В първия ден човешкото същество е едно безсъзнателно чудовище, защото няма съзнание за другия. Всички ние сме започнали като тирани. Животът ни е опитомил с това, че ни е противоречал.”

Съвсем наскоро четох „Как да излекуваме фанатик” на Амос Оз, тъй като темата за убедеността в собствената правота, единствената истина и собствените добри намерения винаги ми е била интересна. Тук Шмит представя сходна идея, че фанатикът, който върши зло, всъщност прави всичко това, защото сляпо вярва в някаква идея, която според него би донесла всеобщо добро за човечеството. Разбира се, безспорно при Хитлер фанатизмът е достигнал неописуемо чудовищни размери и е пряко свързан с мегаломанията му и неврозата, от която е страдал.

„Един убеден човек е въоръжен човек. Един изпълнен с увереност човек, на когото противоречат, след миг става убиец. Той убива съмнението. Неговото убеждение му дава властта да отрича, без спор и без съжаление. Той мисли с огнехвъргачка. Той утвърждава с оръдие.”

А какво се случва с въображаемия Адолф Х., приет в Академията за изящни изкуства? Ще издам само, че след Първата световна война той излиза разколебан, съмняващ се, с чувство на отнета идентичност и бъдеще както повечето от оцелелите по това време. Открива приятелството, любовта и истинското изкуство. Но успява ли да стане велик художник и да остане в историята?
Ерик-Еманюел Шмит е развихрил въображението си, създавайки своя измислен Адолф. Отвежда своя герой в кабинета на набиращия популярност с новаторските си теории по това време д-р Фройд, а по-късно и в Меката на сюрреализма Париж. Няма да издавам повече от алтернативния живот на Адолф, за да не ви отнема от удоволствието при четенето.

И въпреки че тази сюжетна линия ми беше изключително любопитна, истинската история и вплетените биографични факти от живота на Хитлер също ми бяха интересни, тъй като не съм запозната задълбочено с биографията и живота му. Шмит е правил доста проучвания и консултации с историци и исторически книги, за да изложи всичко, което се знае като доказани факти, при пресъздаването на образа на диктатора.

Наясно съм, че е невъзможно да представя всички идеи от книгата, но бих искала само да откроя още два интересни прочита на Шмит. Първо, относно сексуалността на Хитлер. Не е доказана категорично, но така или иначе се знае, че той е бил изключителен въздържател, тъй като според него това е допринасяло за „омърсяване на чистата арийска кръв” и е разфокусирало мъжете от истински великите дела. И все пак, писателят обвързва тази негова потискана сексуалност с фанатизма и екзалтацията в речите му.

„Тълпата е жена; на жената й трябва време, а Хитлер е велик любовник, защото му трябва още повече време, отколкото на нея. От самото начало той дава аргументи и идеи, но дава по малко. Но не бърза. Сдържа се. Трябва да събуди желанието на тълпата. Иска тя да се разтвори. Пази пристъпите си за по-късно. Но когато се разпали, ще бъде силен, твърд, неуморим.”

Втората идея, над която Шмит ни провокира да размишляваме чрез тази книга и която много ме интригува, е как щеше да изглежда ХХ век без Хитлер.
Като развива паралелния живот на художника Адолф Х., писателят предлага версия и въображаем образ на миналия век. Според него да, Германия през 30-те години неизбежно е щяла да бъде под властта на десния режим, но без Хитлер е нямало да се стигне до Втората световна война и Холокоста. Шмит вижда този „безхитлеров” ХХ век по-скоро като европейски, а Америка – като далечна съседка, която не иззема ролята на спасителка на Западния свят. Най-любопитна ми беше идеята за Европа като родина на повечето научни и технологични открития и на най-много Нобелови лауреати, които е нямало да имат нужда да търсят политическо убежище в Америка.

Със сигурност една от най-интригуващите като сюжет книги на Ерик-Еманюел Шмит, в която персонажите са изградени и разгърнати много умело, така че определено успях да повярвам във възможния образ на Хитлер като пацифист и художник сюрреалист, който успява да открие любовта и да изживее живота си като един от нас.