След „Отивам си е възвратен глагол“ на Тайе Селаси, който трайно се настани в сърцето ми, не бях чела друг роман от т.нар. вълна на африкански автори имигранти. Приготвила съм си „Американа“ на Адичи и „Остани с мен“ на Адебайо, но все още не съм стигнала до тях. Затова подходих без особени очаквания към втория роман на Яа Джаси „Непознаваемо царство“. Може би тъкмо заради това този роман се оказа изключително приятна изненада за мен.
Главната героиня на Джаси Гифти (също като самата писателка) е с ганайски корени, но родена и отраснала в Хънтсвил, Алабама. Гифти е докторант в катедрата по невробиология към Станфордския университет и се занимава с изследвания върху мишки относно невралните вериги, участващи в системата за възнаграждение. По-конкретно научният метод, който използва – оптогенезата, се опитва чрез облъчване със светлина да влияе върху активността на конкретни неврони в мозъка на мишките, което директно да променя техните избори и поведение.
В хода на повествованието разбираме и защо за Гифти тези експерименти са от такова значение. По-големият ѝ брат Нана е починал от свръхдоза опиоиди, към които се е пристрастил вследствие получена спортна травма, а майка им не успява да се справи със скръбта и изпада в тежка депресия.
Защо този роман ми хареса толкова много?
- Това е богат и многопластов като теми роман. Срещаме се с трудностите, които преживява едно бедно емигрантско африканско семейство в опита си да се установи и да намери по-добър живот в Америка. Хареса ми, че въпреки че се споменават ситуации, свързани с расизма и дискриминацията спрямо чернокожите, акцентът не е поставен върху това и темата не е преекспонирана и представена сантиментално.
В нито един момент Гифти не изпада в ролята на жертва на обстоятелствата и не търси съчувствие с оправданието, че светът е несправедлив, а съдбата не е била щедра към нея и семейството ѝ. Най-силното изречение, което споменава в тази връзка, беше, че от нея непрекъснато ще се очаква да се доказва.
- Другото, което особено ми допадна, е как е обговорена темата за разпада на семейството. Тук Джаси отново не взема страна и описва безпристрастно решенията и чувствата на всеки член на това счупено семейство. Бащата на Гифти Чин Чин не успява да се приспособи към живота и новите порядки в Алабама, въпреки че полага усилия за това. Не се чувства щастлив и напуска семейството си, за да се завърне в родната Гана.
Въпреки че това буквално опустошава семейния ред и хармония (особено тежко го преживява синът Нана), Джаси се отнася с милост и разбиране към решенията на бащата. И макар че в хода на историята Гифти изказва разочарованието си, дори изпада в гняв срещу баща си, тези нейни думи ясно показват намерението на Джаси да не заема страна:
„Спомените ми за него, макар и малко, са предимно приятни, но пък спомените за хора, които почти не познаваш, често са такива. Онези, които остават – тях съдим най-строго, просто защото ги има, за да ги съдим.„
3. Основният конфликт, около който се развива действието в романа, са трудните отношения между Гифти и майка ѝ. Гифти много пъти споменава за липсата на сърдечност и ласка в тяхното семейство, там рядко си говорят и никога не се прегръщат. Майката е дълбоко посветена на вярата си в Бог и до края на живота си живее с убеждението, че само молитвата може да спаси човека.
От малки кара Гифти и брат ѝ да ходят на църква, да учат наизуст текстове от Библията и да се посвещават на вярата.
Гифти расте с ясното разбиране, че Нана е детето, което майка ѝ е искала, но по ирония на съдбата накрая остават само те двете.
„Беше прагматична жена, не точно безсърдечна, но нещо много подобно. Когато бях малка, се гордеех, че разбирам разликата. Нана още беше сред нас, така че можех да понеса да ме наричат „ужасно хлапе“. Можех, защото разбирах контекста. Нана беше контекстът. Когато той си отиде, прагматизмът се превърна в безразличие.“
Когато майката на Гифти изпада в тежка депресия и се пренася да живее при нея в Калифорния, те ще трябва отново да опитат да намерят пътя помежду си и тепърва да се учат как да бъдат майка и дъщеря една за друга.
4. Вече споменах за невронаучните изследвания, на които се посвещава Гифти. Тази тема ми беше може би най-интересна, тъй като обичам да чета научно-популярни книги, които обясняват биохимичните фактори, влияещи на човешкото поведение. С особен интерес следя именно изследванията, които целят да установят как би могла да се повлияе мозъчната активност в системата за възнаграждение и защо някои хора устояват по-успешно на изкушенията, особено на тези, застрашаващи здравето и живота, за разлика от други.
Обичам художествени романи, които ме обогатяват с нови знания в любими за мен области. Благодарение на тази книга научих за разликата между стандартната ДМС (дълбока мозъчна стимулация) и оптогенетичното изследване с въвеждането на вирусен носител в мозъка на животното, който вирус съдържа ген, кодиращ светлочувствителен белтък.
В книгата се споменават и изследвания, свързани с епигенетиката, която се занимава с влиянието на външните фактори от средата още преди зачеването на ембриона, които впоследствие формират неговия живот.
Самата Джаси споделя, че е наблюдавала тези експерименти в лабораторията на своя близка приятелка, откъдето всъщност е почерпила идеята за новия си роман, така че научната достоверност е гарантирана, което в такива случаи е от първостепенно значение.
5. Не на последно място изключително интересен ми беше „конфликтът“ между религията и науката като единствен легитимен извор на Истината. Този конфликт съпътства Гифти през целия ѝ живот и до голяма степен обуславя изборите, които прави, да се занимава с невронаука. Хареса ми това, че в края на краищата и в този „двубой“ не се излъчи еднозначен победител. Защото според мен човекът е цялостен, когато я има вярата, а тя невинаги търси да дава отговори, по-скоро утеха и помирение със себе си.
6. Накрая завършвам с това, че особено приятно впечатление ми направи наративната техника на Джаси, която е избрала да разкаже тази история през ретроспективно редуващи се фрагменти, не чрез линейно повествование. Този подход създава усещане за „присъственост“ на всички герои през цялото време, дори на тези, които вече ги няма.
Самата Джаси в свое интервю споделя, че за нея Гифти е „unreliable narrator“, т.нар. ненадежден разказвач. Историята е предадена от първо лице и тези похвати приближават персонажа ѝ до читателя още повече, правят Гифти една от нас, с цялата неувереност, плахост, съмнения и грешки.
Чудесен роман, преведен безупречно от Елка Виденова и издаден както подобава от изд. Ориндж букс. Благодаря за предоставената възможност да го прочета.
„Мисля, че сме направени от звезден прах, а бог е създал звездите.“