Приключих чудесната новела „Недоразумение в Москва“, която беше първа среща за мен със Симон дьо Бовоар. Планирам задължително да прочета и „Сломената жена“, тъй като тази новела първоначално е била замислена като част от нея. Макар и художествена творба, „Недоразумение в Москва“ може да се чете и като частично автобиографична, тъй като се смята, че в нея дьо Бовоар е повлияна от взаимоотношенията си със Сартр и посещенията им в Съветския съюз през 60-те години на миналия век.
Историята ни запознава с Никол и Андре – двойка пенсионирани учители с дългогодишен брак, които отиват на посещение в Москва при дъщерята на Андре от първата му жена. Всъщност обаче това е творба за старостта, за остаряването и колко тежко и самотно се понася мисълта за него. Никол и Андре изживяват своята личностна и съпружеска криза поотделно, с желание да скрият от другия своята уязвимост и вярвайки, че той (другият) е твърде силен, за да я изпитва. Всеки от двамата се сблъсква с неудовлетворението и разочарованието, че животът му се е изплъзнал, без да е успял да го изпълни със смисъл.
Вече не виждат упование и във връзката си, защото имат усещането, че са се разминали, и отношенията им са се превърнали просто в навик и необходимост. Всеки от тях се опитва да скрие дълбоко в себе си, в самота и анонимност, загубата на енергия, блясък в очите, ентусиазъм, търпение, желание за откривателство, както и носталгията по миналото, но и по нещо пропуснато и неизживяно. Оттам идва и „недоразумението“. И двамата вярват за другия, че си е самодостатъчен, а всъщност отчаяно се нуждаят от споделеност.
Освен личностна криза, Андре изживява и рухването на социалистическия идеал. Москва през 60-те не отговаря на очакванията му. Неосъществената му лична история няма да бъде компенсирана от постигнатия общ идеал.
В крайна сметка пътуването до Москва се оказва, както в повечето такива книги, най-вече пътуване към себе си, но и към другия до теб.
Много ме впечатли тази книга, въпреки че все още съм далеч от засегнатите теми – може би преди всичко с ненатрапчивостта си и приглушените емоции, които обаче по този начин въздействат още по-силно – в унисон с остаряването, което е тихо и някак смирено, няма го шумния бунт на младостта и самоцелното упорство. В тази книга няма да откриете гръмки фрази, витиеват език и обилна метафорика. Изреченията са кратки, диалозите – стегнати, стилът е семпъл и изчистен.
Поздравления за Колибри за прекрасното издание и чудесния превод на Силвия Вагенщайн. И тук да кажа – много обичам книги с послеслов или предговор. Дано издателите по-често правят такива. Темата за остаряването не се преглъща лесно. Друг автор, който я интерпретира с болка и любов, е любимият Ромен Гари.