Редакторът на дебютния роман на Елми Георги Господинов казва, че сме направени от думи, героите на самата Елми пък са направени от вина. А вината най-често е направена от думи – от изречените и премълчаните. И именно диалозите са една от най-силните страни в този роман: живи, автентични, оцветени с маркерите на 3 поколения. Обичам, когато авторът разказва героите си основно през диалозите помежду им. Изкушението да изпаднеш в директни внушения винаги е голямо, особено за дебютен роман. Елми обаче не се е подхлъзнала.

„Направени от вина“ е и не е емигрантски роман (каквито впрочем рядко чета), е и не е роман за изгубените илюзии на „Американската мечта“, е и не е роман за „Прехода“ и травмите у едно постсоциалистическо общество.
Историята на главния персонаж Яна е разказана през и като събирателно на историите на нейните майка и баба, а нейните избори са резултат от техните избори и грешки. И въпреки че тук недвусмислено са показани язвите на едно все още патриархално общество, силните персонажи на Елми категорично са жените.

Хареса ми, че през цялото време, докато четях, не долавях авторово осъждане и размишления, които да ме насочват по предварително зададена осева линия правилно/неправилно. Всички персонажи са пълнокръвни, противоречиви, едновременно уязвими и виновни. И въпреки описаните сцени на насилие и откровено издевателство, този роман е написан с любов към Човека, като разделянето на жертва и палач тук е условно и трудно може да бъде приложено.

И все пак: дали времето прави хората, или хората правят времето? Елми умело ни насочва да помислим и в тази посока.
Особено интересни за мен бяха страниците, посветени на емигрантския живот в Америка. Този наивитет, примесен с надежда, че онова „там“ ще е по-добро от твоето „тук“, независимо от всичко, но който в повечето случаи за последно битува в отлитащия самолет, беше (а може би все още е?) една от характеристиките на 90-е. Хареса ми, че Елми и тук не е залитнала към обобщения, сълзливост и излишна бъбривост.

Ако трябва да опиша този роман с една дума, то тя би била „честен“. Това е роман, който не се опитва да се хареса на всяка цена. Езикът му е резлив, остър, всичко е дозирано. Опитът на Елми в публицистиката я е спасил от многословие, обяснения и опит за водене на читателя за носа през собствените внушения и разбирания за света.
Романът се чете изключително леко, аз лично никъде не се спънах, нищо не ми беше в повече или по-малко. Припознах се на някои места, което винаги носи приятен читателски гъдел 🙂.

Поздравления за Йоанна за смелостта да пише по едни от най-често експлоатираните и същевременно най-болезнени теми в съвременната ни литература. Рискът обаче се е оправдал напълно.