Първа среща за мен с творчеството на руския писател Андрей Макин, носител на най-престижната френска награда за литература „Гонкур“ за романа си „Френското завещание“ (изд. Колибри) през 1995 г. Макин се преселва във Франция по време на Перестройката и избира да пише романите си изцяло на френски език.

„Музиката на един живот“ е кратък роман, около стотина страници, но толкова плътен и наситен, че читателят има чувството, че е съпреживявал месеци наред историята на главния герой – пианиста Алексей Берг. Повествованието започва със срещата на главния разказвач с вече остарелия Берг на претъпкана уралска гара, където стотици хора безропотно очакват закъсняващия с 6 часа влак за Москва. В тези първи страници много силно се усеща острата социална критика на автора към бездушието на сивата маса, съставена от вечно чакащия обещаното светло бъдеще „homo sovieticus“. Буквално физически се долавя всеобщата развала, телесния и душевен разпад, апатията, претръпналите физиономии, разкривени и сгърчени от снежната виелица, скупчените на гарата тела, които не биха обърнали внимание дори и ако влакът закъсняваше не с 6 часа, а с 6 месеца.

„Мисля за тази човешка магма, която диша като един човек, за примирението ѝ, за вродената ѝ забрава за удобство, за издръжливостта ѝ пред абсурдното.“

Повествователят среща Алексей, седнал зад пианото в занемарения неработещ ресторант на гарата, който с пантомимични движения изсвирва беззвучно мелодията на живота си – тази мелодия, на която по-късно ще направи съпричастен своя непознат събеседник в третокласния вагон по пътя към Москва.

Като редица интелектуалци, хора на изкуството или просто инакомислещи, и Алексей е принуден да търси спасение от дългата ръка на съветската власт, след като родителите му биват арестувани. Това се случва няколко дни преди първия му концерт, очакван с вълнение и сценичната треска, за която майка му казва, че по думите на Сара Бернар идвала винаги с таланта.

В периода на измамно затишие, години преди родителите му да бъдат отведени, Алексей преживява един от преломните моменти, който завинаги ще бележи живота му. За да се отърват от доказателството, че са познавали екзекутиран като враг на народа техен семеен приятел, родителите на Алексей изгарят в кухненската печка цигулката, на която той е свирел по време на сбирки у дома им. Младият мъж така и не съумява да заглуши в главата си спомена за свистящите под пукота на огъня струни на цигулката. Именно липсата на чувствителност у неговата първа приятелка Лера, свързана с този болезнен спомен, го кара да осъзнае огромната бездна, която го разделя от останалия свят. Един такъв живот би бил със „звучността на музика, композирана за спортен парад на някой стадион“. Този свят не е неговият и никога няма да бъде.

Макин често си служи с шаха като метафора. Сякаш всички хора са пионки върху шахматна дъска и никой не знае кога ще се извърши последният ход с него. Така, гледайки отвън фасадата на жилищната кооперация, Алексей я оприличава на морски шах, в която един по един угасват прозорците като зачеркнати квадратчета – потопени и удавени.

Берг успява да се укрие, а впоследствие е принуден да започне нов живот, далече от клавишите на пианото и музиката. Но дали това е възможно?
Точно в момента, когато вярва, че вече е преодолял миналото, животът го среща със Стела.

Диалозите между Стела и Алексей, в които младата девойка изпитва влиянието си, кокетничи с мълчаливия млад мъж и дори му преподава уроци по пиано, са предадени пестеливо едва на няколко страници, но въздействат силно емоционално.

Оказва се, че притихналият надълбоко порив към изкуството и красотата е по-силен от всеки страх и всяка диктатура.
В един присвоен миг свобода Алексей изживява целия си неизживян живот с неосъществените любови, неизсвирения концерт и невидяната гордост в очите на родителите си.

Времето, което повествователят прекарва със завърналия се в Москва Берг, е своеобразна рамка и увенчава романа с неочакван (или пък не?) емоционално въздействащ финал, който затваря кръга и донася така жадувания покой за едно тревожно и трескаво сърце.

„Той нямаше усещането, че свири. Вървеше през някаква нощ, вдишваше крехката ѝ прозрачност, скрепена от безброй парченца лед, от листа, от вятър. В него не бе останало никакво зло. Нито страх от онова, което щеше да му се случи. Нито уплах, нито угризение. Нощта, през която напредваше, разказваше и за злото, и за страха, и за непоправимото сриване на миналото, но всичко това се беше превърнало вече в музика и съществуваше единствено чрез красотата си.“

„Музиката на един живот“ е малка книга с голямо сърце, което тупти между свистящи откоси, звука от клавиши на пиано и простенването на разтопени струни на цигулка.