Отдавна имах желание да прочета още нещо от Макс Фриш след „Хомо фабер“ и „Черен квадрат“. Покрай кино-литературния фестивал Синелибри реших следващото ми четиво да е „Монтаук“. Не успях да изгледам филма на Фолкер Шльондорф, но прочетох книгата. Сега вече задължително искам да гледам и филма. „Монтаук“ е автобиографична книга, в която Фриш разказва за двата си брака, връзката с Ингеборг Бахман, за творчеството, страха от смъртта, старостта, любовта, несигурността, търсенето на идентичност.
Повестта е написана фрагментарно, няма линейна хронологична структура. На моменти е объркващо, защото повествованието се води и от първо, и от трето лице. Буквално в едно и също изречение се смесват гледните точки, но така Фриш сякаш се дистанцира от себе си и поглежда към миналото от друг ъгъл. Историята изглежда безсюжетна – срещата на писателя с доста по-млада жена на възрастта на дъщеря му, с която прекарва един уикенд в Монтаук по време на престоя си в Ню Йорк. След прочита на тази книга доста ме заинтригува животът на Фриш. Мисля да потърся дневниците му.
Интереса ми събуди и автобиографичната книга на дъщерята на Фриш Урсула „Сгромолясване през всички огледала“, която разказва за трудната връзка с баща си, който я е изоставил и с когото почти не е поддържала отношения. Тук отново изниква въпросът за разграничението на писателя от личността. Като цяло почувствах книгата близка, може би най-вече заради накъсаността ѝ и постоянните скокове в минало и настояще, което отразява хаоса и разколебаността у писателя. Предполагам обаче, че точно това не би се харесало на читатели, които обичат класическата структура и трудно възприемат безсюжетни книги тип „поток на съзнанието“, например.