Ех, тази „Машенка“ ми разтопи сърцето… Не очаквах, че първият роман на Владимир Набоков ще ми въздейства толкова, ама ето че майсторското перо умее да вълнува и чрез най-експлоатираната тема в изкуството. Винаги съм знаела, че за голямата литература не е от чак такова значение за какво, а как се разказва. Машенка (какво мило обръщение) е името на първата любима на Лев, който заедно с няколко колоритни руснаци, избягали от родината, живее в пансион в Берлин през 20-год. на ХХ век.
В рамките на няколко дни Лев си припомня невинните години на първата любов, срещите в изоставена къща под дъжда с любимото момиче и разменените по-късно писма без укори и обвинения. Машенка е спомен за детството, за младостта, за Русия, за надеждите и мечтите. Тя е символ на всичко онова, което сякаш на шега си имал, но е осмисляло целия ти живот, и което си изгубил без сам да разбереш кога точно и защо. Машенка връща смисъла и надеждата, че нищо не е безвъзвратно изгубено, че животът може да продължи оттам, откъдето е застинал. За няколко блажени дни Лев започва да живее отново. Дали обаче можем да върнем миналото и трябва ли?
Много красота има в тази книга, много поезия и меланхолия. Преобладаващият цвят е синьото, което ме подсети за „Теорията на цветовете“ на Гьоте и за символиката на синия цвят в Немския романтизъм. Машенка е облечена в синьо, носи сини метличини. На много места из описанията се споменава синият цвят на морето, небето, стените в пансиона са боядисани в синьо. Всичко това навява студ, тъга, носталгия, меланхолия по изгубеното, но и усещане за свобода, простор и необятност. Въпреки тъжния финал, книгата остави у мен светло чувство, защото каквото и да се случва, когато си изживял такава любов, не може да си живял напразно.