Тези дни листата на кестеновото дърво започнаха да се отронват и да покриват каменната настилка, така че тя се вижда вече само на места. На върбата листата също окапаха и трябваше да се подреже – расте изключително бързо. Короната на ябълковото дърво изтъня, но от нея се поклащаха ябълките. Сред многото оголени клони те напомняха на малки червени фенери. Днес изядох една – ябълките са големи, повече са червените, отколкото зелените и сочните. Може би са леко кисели, вероятно им трябваше още седмица да зреят. Вървях през тревата – висока, влажна и зелена, с кисел вкус в устата и си мислех за нюансите на вкуса, за вкуса на различните ябълкови сортове, за възрастта на вкусовите разновидности. Кога са започнали да ги отглеждат? През деветнайсети век? През двайсети век? Някои неща по света все още имат същия вкус като от преди две хиляди години. Леко странният аромат, малко необичаен, на който понякога се натъкваме в домашните ябълкови градини, ми доставя радост.

В тези моменти често мисля за баба, за ябълките от нейната градина, които получавахме през есента, понякога цяла щайга престояваше през следващите седмици в мазето. Да, мирисът от нейното мазе – на ябълки и сливи. Тя се интересуваше от всичко, свързано с растения и градини. Синът ѝ – моят баща, беше същият. Въпреки това не изпитвам усещане за приемственост, когато мисля за тях, чувствам ги чужди. Но това е хубаво чувство – чувството, че съм започнал нещо съвсем ново, имам предвид семейството си. Ден след ден си мисля, че сега това е важното за мен, че в този момент се случва всичко значимо в моя живот. Предишният живот ми става все по-далечен. Вече не ме занимават детството или студентските години – годините между двайсет и трийсет. Всичко това е далеч, далеч назад във времето.

И мога да си представя какво ще бъде, когато отмине всичко, което се случва сега, когато децата се изнесат от вкъщи и дойде мисълта, че случващото се понастоящем е било най-важното, че по това време истински съм живял. Защо не съм съумял да го оценя в момента на преживяването? Защото, мисля си понякога, в онзи момент не съм го имал. Само това, което изтича между пръстите ти, само това, което не може да се изрази с думи и мисли, наистина съществува в цялост. Това е цената на близкото до теб: не го виждаш. Не знаеш, че е там. Когато си отиде, тогава го виждаш.

Жълточервените листа, които лежат влажни и гладки върху камъните между къщите. Камъните ще потъмняват, когато вали, ще изсветляват, когато всичко изсъхне.