Превод от немското издание, изд. Лухтерханд, превод от норвежки на немски Паул Берф

Кристина има издължено и тясно лице, бледа кожа, изпъстрена с лунички, и кафява коса. Очите ѝ също са кафяви. Въпреки че е генетично обусловена, нейно непредвидено притежание, тази цветова гама – от пронизително искрящото бяло на очните ябълки и кристално кафявите ириси, до матовата, студена белота на кожата и почти невидимите бежово-кафяви лунички – изглежда като нещо обичайно за нея, защото усетът за цветове и форми е сред присъщите ѝ качества.

Винаги се облича със стил, при това с минимални средства и без да отделя много време и енергия за това. Най-забележителна в лицето ѝ е устата, леко издадена и подчертана от изразителни трапчинки, преминаващи от ноздрите до устните, подобно на скоби, които я отделят от бузите. Има тънки, полуразтворени устни, така че се виждат всичките ѝ зъби. Необичайното усилие, което ѝ коства да притвори плътно устни, провокира към размисъл и прави лицето ѝ да изглежда напрегнато. Когато е обичайно да изразява спокойствие, изглежда угнетено, когато излъчва тревожност, носи особен покой. Носът ѝ също е тесен, кожата опъната по високите скули. Всичко това придава на лицето строго изражение, без да оставя впечатление, че е отражение на личността ѝ – че самата тя е строга, защото погледът ѝ излъчва мекота, цялото ѝ същество привлича.

Когато общува с околните, рядко говори за себе си, често за другите. Всички нейни действия разкриват загриженост, тя самата също: Кристина е човек, за когото другите са на първо място. Тя е някой, който иска другите да се чувстват добре. Често обаче се улавям да мисля, че самата тя сякаш не се чувства така. Към състоянията, които излъчва лицето ѝ, рядко спада удовлетворението. Почти никога не съм срещал у нея онова, което по-рано наричахме душевен мир. Човек изпитва душевен мир, когато има равновесие между вътрешното и външното, когато вътрешното прелива свободно и необезпокоявано във външното, и обратно.

Кристина изглежда сдържана, сякаш нещо у нея не получава свободата да излезе навън, и тази енергия, тази сдържаност и контрол, очертават присъствието ѝ, въздействат едновременно меко, приятно, загрижено, себеотричащо, но и излъчват напрежение, скованост и обърканост в движенията ѝ. Сякаш душата ѝ е заела чужда форма, подобна на това, което наблюдаваме при някои коне. Контрастът между здравото им достолепно тяло, способно на диво темпо и дързост, плахостта, крайната впечатлителност и строгата, напрегната бдителност е толкова голям, че изглежда абсурден, и от името на животното човек започва да копнее то бъде освободено от оседлаването, юздите, юмруците и плевнята, всички тези педантични упражнения и действия, да му се позволи просто да тича по широка поляна, свободно и от самото себе си.