Когато умра, не казвай на никого, че е заради теб. Покрий
студеното ми тяло с един от онези чаршафи, които изпълвахме с
целувки, докато световният часовник отброяваше друго време
и още никой не знаеше за нас;
и след това го занеси до морето, където ще бъде само още едно
стихотворение, като тези, които написах, когато зората едва се бе
облегнала на прозореца и аз се страхувах да заспя сама до твоята сянка.
След това пусни птиците да кацнат в ръцете ми (и те като мен
носят между перата си саудаде на лято, натежало от страсти).
Засади около мен леха от бели рози, които викат пчелите и
редица дървета, които пронизват нощта; защото смъртта трябва
да е ясна като солта на вълните; слепотата винаги ме е плашила
(вече бях заслепена от любов, но не казвай на никого, че е по теб).
Когато умра, остави ме да гледам морето от върха на скала,
не плачи и не навлажнявай с устни студените мои устни. Обещай, че
ще разкъсаш стиховете ми на толкова малки парченца, колкото
малки бяха омразите ми; и след това ще ги хвърлиш в самотата на
архипелага и ще си тръгнеш, без да поглеждаш назад нито
веднъж: така че ако някой ги види да блещукат отдалеч като фин
прах, да си представи, че са цветя, съблечени от вятъра, звезди,
избягали от тъмнината, капки светлина, сълзите на слънцето, или
пера на ангел, изгубил крилата си от любов.