Днес завърших тази много приятна книга. След чудесните ми впечатления от другата – „Какво би направил Фройд?“, посветена на психологията, реших да прочета и тази. Като начало искам да отбележа, че книгата не е за специалисти или хора с много задълбочени познания по философия и целта ѝ е да събуди интерес към определени философски тези и течения. Не е и енциклопедия за история на философията. „Книгомания“ имат други такива издания с претенции за по-голяма изчерпателност. Това се споменава още в предговора.

Представени са някои от най-значимите философи и техни възгледи, обяснени на достъпен език, които биха имали приложение по конкретна тема, актуална в наши дни. Книгата е разделена на 5 глави, засягащи въпроси от областта на взаимоотношенията, работата, начина на живот, свободното време и политиката.

Най-често споменаваните имена са на Сократ, Платон, Аристотел, Кант, Ницше, Шопенхауер и др. Това, което много ми допадна, беше, че по повечето въпроси те напълно си противоречат, но във всички техни възгледи откривах истини за себе си. Това й е хубавото на философията – да те подбужда да си задаваш въпроси и да дълбаеш, а отговори и една абсолютна истина, както казват релативистите, няма.

В книгата ще откриете простичко обяснение на изглеждали ми адски объркващи и неясни понятия и теории като „категорическия императив“ на Кант, „пещерата на сенките“ на Платон, идеите на утилитаризма, защо за Ницше „Бог е мъртъв“, какво е „дао“ и какво е имал предвид Дерида с „Всичко зависи от контекста.“ За да бъда по-конкретна, ще спомена някои от най-интересните теми за мен.

  • За смисъла от страданието

Според екзистенциалистите човек сам избира дали ще е щастлив или нещастен. Не бива да чака друг да му осигурява смисъл и цел. Човек представлява сбор от изборите, които прави. Като цяло животът няма смисъл освен този, който ние сами му придадем.

За Епикур /341-270 г.пр.Хр./ водещ принцип в живота би следвало да бъде да се търсят неща, доставящи удоволствие, и да се избягват такива, които причиняват страдание и болка.

Зенон от Китион /334-262 г.пр.Хр/ – основоположник на философската школа на стоиците, следва философията, че за постигане на душевен покой трябва да се приемат и дъждът, и слънцето, и да не се опитваме да променяме онова, което не е в наш контрол. Тази идея е доразвита от будистите, за които страданието е причинено от неутолими желания и заради това не бива да се привързваме към хора и неща.

И тук се появява моят „любимец“ 🙂 Артур Шопенхауер /1788-1860/, считан за най-песимистичния философ. Той твърди, че страданието не може да се избегне, защото всичко носи нещастие и разочарование – и да не опиташ, защото цял живот ще мислиш за пропуснатото, и да опиташ, защото резултатът никога няма да отговаря на очакванията, които винаги са, че „тревата от другата страна винаги е по-зелена“.

В противоречие на Шопенхауер Фридрих Ницше /1844-1900/ ни призовава да открием смисъл в страданието, защото за него то е възможност за израстване, а не спънка. Като следствие на това си извадих този цитат: „Няма нищо по-цялостно от разбитото сърце.“ – равина Менахем Мендел

  • За красотата

За Платон красотата е истина и истината е красота. Тя е абсолют, идеал, по-скоро достъпна за ума, отколкото за сетивата, защото всички ние живеем в „Пещерата на сенките“.

Аристотел пък не дава дефиниция на красотата. Според него я разпознаваме по проявленията й. За древните гърци красотата е симетрия, хармония, правилни пропорции. Но и за Платон, и за Аристотел красотата е качество на обекта, тоест има обективни критерии за нейното измерване.

Обратно на тяхната теория, за Протагор и релативистите красотата не е абсолютна и универсална, а е в очите на наблюдаващия. И все пак инстинктивно усещаме, че има някакви общи критерии за приятно и отблъскващо, вероятно биологично обусловени у нас.

Тук се намесва най-строгият и моралният сред философите – Имануел Кант, за когото представите ни за красота са субективен отклик, но до такава степен са част от културата ни, че могат да се приемат за универсално валидни. За него тя не е качество на обекта, а ние му я приписваме.

  • За разликата между високата култура и поп-културата

За утилитарните философи /Джереми Бентъм/ нещо е по-добро от друго, ако доставя повече удоволствие, защото природата е поставила човека под властта на двама суверенни господари – удоволствието и болката. Няма добър и лош вкус и няма йерархия на удоволствията. Той ползва термина „калкулатор на удоволствието“, който измерва кое носи „най-голямо щастие за най-много хора“.

Джон Стюарт Мил /също утилитарист/ обаче не споделя този възглед. „По-добре неудовлетворен човек, отколкото задоволено прасе.“ – казва той. Някои удоволствия са по-извисени и стойностни и от това зависи какъв е човекът. За него ключово е удоволствието според КАЧЕСТВОТО, а не количеството. Този тип произведения въздействат върху по-висшите ни способности – интелект и въображение, а не просто на емоционално ниво. Тази наслада е по-дълготрайна, издържа изпитанията на времето.

И още много други теми са засегнати на този принцип, чрез привидно нямащи особена връзка с тях всекидневни въпроси – за справедливостта, егоизма, антропоцентризма, феминизма, политиката, за личността и твореца и до става степен се покриват, за разликата между добър и добродетелен живот и т.н. На края на книгата има подробна библиография с всички основни трудове на споменатите философи за по-подробно запознаване с тезите им.