Мишел дьо Монтен имал много лица – благородник, философ, държавен служител, винар, магистрат и кмет на Бордо, живял в югозападната френска провинция Перигор между 1533 и 1592 г. Това е време на обществени катастрофи и т.нар. „хугенотски войни“ между католици и протестанти (хугеноти), които раздират Франция при управлението на последните крале от династията Валоа.

Именно заради изключително напрегнатия исторически период, в който живее, Монтен решава да се оттегли от обществения живот и да се обърне към вътрешния си свят. Тъкмо по това време започва да пише новаторските си като подход и структуриране „Опити“. Както добре знаем, той е основоположник на жанра „есе“ („essayer“ – опитвам, изпробвам, вкусвам).

Написал е общо 107 есета, като работи по книгата 20 години. Непрекъснато я дописва, разширява, допълва с бележки и редакции. Монтеновите „Опити“ не следват логична и стройна структура и тъкмо това непрекъснато отклоняване във всякакви посоки, различни от предзададената тема в заглавието, както и изцяло обърнатият поглед навътре към душевните преживявания, прави книгата толкова новаторска и противоречаща на естетическите канони на Френската академия по онова време.

Сара Бейкуел избира една по-различна форма да разкаже за живота на Монтен, като в рамките на 20 глави, отговарящи на въпроса „Как да живеем?“, се спира подробно на биографични случки и на историческия, социален и философски контекст от Късната Ренесансова епоха.

Бейкуел обръща специално внимание и на различното възприемане на личността на Монтен през вековете, което често лъкатуши между двата края на спектъра от преклонение до отрицание. „Опити“ включително са били в списъка със забранени книги във Франция като безбожен и опасен текст.

През вековете Монтен е приеман като революционер и мъдрец, но и като слабохарактерен нихилист и лицемер, а дори има и хипотези, че не той е авторът на „Опити“.

Посочван като вдъхновител на някои от идеите на Просвещението и Романтизма, последователите на всяко движение в изкуството го четат през съвременния си контекст и респективно виждат това, което искат да видят в текстовете му. 

Изключително интересни ми бяха цитираните от Бейкуел постмодернистични анализи, в които текстът на Монтен е подлаган буквално на аутопсия, като му се вменяват всевъзможни по абсурдност тълкувания и заложени кодове. Предвид че самият Монтен многократно е изтъквал простотата, спокойствието и лекотата като свое кредо, тези анализи ми се сториха комични и нелепи.

Няма да ви разказвам за живота на Монтен, а реших да спомена някои от основните неща, на които се спира Бейкуел и които особено ме впечатлиха. Струва ми се, че дори да сте добре запознати с живота на Монтен, има какво да откриете в тази изключително интересна негова биография, която същевременно описва подробно и ключови събития от 16 век.

Три са основните опорни точки във философията на Монтен, които той заимства от елинистичната традиция на скептиците, стоиците и епикурейците. Това са:

1.„епохе“ (въздържание от съждение и оценка);

2. постигане на „евдемония“ (лично благополучие) по пътя на „атараксията“ (невъзмутимост, уравновесеност)

3. „amor fati“ (възторжено приемане на личната съдба такава, каквато е).

Изобщо възприятието, че няма обективна истина и че всичко трябва да се прави с умереност, страшно много ме впечатли като житейска нагласа.

Друго революционно и прието с негодувание Монтеново убеждение е това за двойствеността на човешката природа, за която обаче не е нужно покаяние, а безпрекословно приемане. За Монтен, и това се доказва в противоречивите му разсъждения в „Опити“, човешката същност е постоянно изменчива и за него е напълно в реда на нещата в рамките на едно есе да изкаже диаметрално противоречащи си тези. Това е и основната причина френският мислител да се справя сравнително добре по време на религиозните войни, тъй като е бил толерантен към всички страни в конфликта.

Спокойно можем да кажем, че Монтен е бил сред първите, открили склонността ни да попадаме в когнитивни капани. (Бил нещо като предвестник на идеите на Даниел Канеман. :)) Настоявал за правни реформи, защото открил, че хората по природа са склонни към грешки при правене на заключения и вземане на решения. За Монтен единствената положителна черта на правосъдието била, че правело човешките недостатъци толкова очевидни.

Възторжено приветствах и идеята му за необходимост от „задна стаичка“ или лично пространство в буквален и метафоричен смисъл, в което човек да може да се усамотява. В случая на Монтен „стаичката“ си е цяла кула в замъка му, където оставал насаме, за да чете и работи. 🙂 Правя аналогия и с есето „Собствена стая“ на Вирджиния Улф, която признава, че нейният „поток на съзнанието“ е повлиян от начина на писане на именития французин.

Самият Монтен бил с доста отворено съзнание по отношение на мястото на жените в обществения живот – още нещо, наред с религиозната му толерантност, което било в разрез със социалните настроения през 16 век. Това свое виждане за равнопоставеността между половете той доказва с близкото си приятелство и сътрудничество с Мари дьо Гурне, която води бележки и редактира неговите „Опити“ към края на живота му.

Монтен е известен и като последовател на пиронизма или висша форма на скептицизъм. Изразява съмнение във всичко, като често към свои твърдения добавя фразата „Впрочем кой знае“, тъй като за него всяка човешка перспектива е изначално изопачена и половинчата.

Друго, с което ме впечатли, е любопитството му към различните порядки и култури. В кулата, която обитава, събира артефакти от Южна Америка, а по време на пътуванията си из Швейцария, Германия и Италия чисто битовите наблюдения от местния начин на живот са му далеч по-интересни от възвишените разкази за изкуство.  (Между другото пътеписите му влизат в списъка ми за четене веднага. Изданието на български е отново на Изток-Запад.)

Любим навик на Монтен бил да изброява коренно различаващи се обичаи от цял свят и да се диви на тяхната чудатост: например перуанците, които удължавали ушите си, или пък ориенталците, които почерняли зъбите си, защото такива били естетическите им възгледи за красиво. По този начин виждаме, че и нашите порядки и гледна точка са учудващи за другите така, както техните за нас.

След „В кафенето на екзистенциалистите“ това е още една изключително интересна книга, написана четивно и увлекателно, но същевременно информативно на много нива. В нея ще научите за възпитанието и семейството на Монтен, за близкото му приятелство с Ла Боеси, за отношенията с кралското семейство, пътешествията му, обществените настроения и характерни влияния на епохата в Западна Европа, като през цялото време Бейкуел жонглира умело по „монтеновски“ с още редица други прелюбопитни теми и истории. Препоръчвам, но се заредете с търпение. Не се чете бързо. 🙂