Тази книга се оказа много приятна изненада за мен. Четеше ми се нещо в духа на Едит Уортън и Фицджералд. Не бях чувала за Уила Катър, въпреки че това не е първата ѝ книга, преведена на български. Катър е носител на Пулицър за друг свой роман, който също се надявам да имаме възможност да прочетем.
Първо искам да откроя разкошния превод на Надя Розова. Истинско удоволствие беше четенето на романа и благодарение на красивия и богат език, който е използвала.

Историята ни запознава с изкусителната Мариан Форестър, омъжена за много по-възрастния капитан Форестър, пионер в изграждането на железопътни линии.
Мариан омайва всички мъже, които посещават дома ѝ, всички приятели на мъжа ѝ и влиятелни личности в измисленото американско градче Суийт Уотър, където заедно със съпруга си прекарват летата в къщата на хълма сред красиви тополи и живописни поляни.

Нийл Хърбърт, племенникът на адвоката на семейство Форестър, не остава пощаден от обаянието на Мариан. За него тя е въплъщение на всичко най-чисто и възвишено, възхищава й се на нежността и отдадеността, с която се отнася към възрастния си съпруг.

„Може би не бе намерила повече радост от всеки друг, но винаги бе съумявала да внушава неща, много по-прелестни от самата нея, както уханието на едно-единствено цвете има силата да породи усещане за уханието на пролетта.“

Краткият роман на Катър проследява съзряването на младия Нийл, което преминава през осъзнаването за падението на Мариан.
Мариан е момиче, което обича живота, удобствата, лекотата на битието. Изпълнена с неповяхваща младост и жизненост, за мен тя до края на историята си остава просто едно дете, което има нужда да бъда закриляно, обгрижвано и да му се прощава всичко с нежност и снизхождение. (Не откривам в този образ женско коварство и манипулативност. По това Мариан ми напомни малко на Холи Голайтли на Капоти.)

Заедно с дивите рози, които откъсва за Мариан и после изхвърля, Нийл от своя страна сякаш изведнъж пораства и се разделя с идеализирания си образ за нея.

И въпреки всичко обаче Катър е успяла да изгради противоречивия образ на Мариан някак с любов и разбиране. За това усещане допринасят последните думи на Нийл в разговора с познат от детинство, който му разказва за нея и живота ѝ малко преди смъртта ѝ:

“ – Значи можем да сме сигурни, че е била добре обгрижена до сетния си час – каза Нийл. – Слава богу! Знаех, че ще се почувстваш така – рече Ед Елиот и топлота озари лицето му. – Знаех си!“