(Разкрива се част от сюжета)

„Жажда“ на холандската писателка Естер Херитсен е част от поредицата „По пътя“ на изд. ICU, която ни среща с отличени съвременни автори от всички краища на света. Това е кратък, камерен роман, изграден предимно от диалози и готов да бъде пренесен на театралната сцена.
Самата Естер Херитсен е изучавала литература и театрознание и, освен романи, пише и пиеси. Опитът ѝ в писането за театъра си проличава още в първите страници на „Жажда“. Романът започва ударно, без опознавателно встъпление, със случайната среща на Елизабет с дъщеря ѝ Коко на улицата. В разговора им, сякаш между другото, майката съобщава, че е болна от рак. Двете не са се виждали отдавна и още първият диалог помежду им загатва за отношения, изпълнени с напрежение, неизказаност и натрупани разочарования. Срещата им, при която майка и дъщеря се намират от двете страни на трамвайната линия и две автомобилни платна, метафоризира отдавна отворената пропаст помежду им, хладната дистанция и отчужденост.

„Майка ми умира, мисли си Коко. Иска ѝ се да го изрече на глас…
Чувството в стомаха ѝ прилича на влюбване; тя си спомня добре чувството отпреди година, въпреки че със същия успех може да е и глад…
И все пак жадува да се прояви адекватно. Жадува случилото се да обсеби мислите ѝ. Усещането е по-скоро като при глад.“

Да, много често в тази книга се споменават думите „глад“ и „жажда“. И много често тези състояния се бъркат или подменят с нещо друго – със страх, безпокойство, загриженост, ревност и дори любов.
На много места се споменава пристрастеността на Коко към храната. Тя често преяжда, за да се освободи от натрупаното психическо напрежение или сякаш за да запълни всяко празно място, където би могла да се прокрадне натрапчива и уязвяваща я мисъл.

Когато Коко решава да се премести да живее при майка си през оставащото ѝ време живот, защото „така е редно“, постепенно мозайката се пренарежда и наяве излиза травматичното минало, което ги свързва. В едно интервю Естер Херитсен казва, че за нея семейството са несъвместими едни с други хора, които иначе не биха се избрали, но сега трябва да делят покрив и да израстват заедно. В този смисъл и майката, и дъщерята знаят кое е редно, какво трябва да се направи или каже, но им е много трудно да се вместят в общоприетите представи за семейни взаимоотношения. Твърде дълго са живели отделно (Коко още от дете заживява при баща си и мащехата си), което, отново в разрез с обичайните практики, Елизабет напълно подкрепя, нещо повече – дори го иска.

Много е трудно да се заличат годините на отчуждение и на липса, на неизживяна близост и непостигнато доверие. Херитсен често разколебава читателя за истинските мотиви зад дадено поведение от страна на Коко и майка ѝ и до края не дава еднозначни отговори. Това е роман, който оставя поле за размисъл и догадки. Диагностицирана ли е Елизабет наистина с аутизъм, което обяснява затруднението ѝ в социалното общуване, липсата на близост и чувствителност дори по отношение на собственото ѝ дете? Защото можем ли иначе да разберем и приемем такава майка? Майка, обсебена от работата си, която цял живот се е чувствала на мястото си единствено в работното си ателие; която споделя за диагнозата си първо с фризьора в присъствието на непознати, но се затруднява да говори с единственото си дете. За Елизабет светът е плашещ и неразбиращ. В последните си секунди тя търси упование в предметите – в подредбата и чистотата, в цялата ѝ позната битийност, във физическите измерения на мебелите и вещите в дома си.

„Фурнирът на бюфета изглежда безупречно. На гардероба вече няма стикер с Доналд Дък. Шкафчето със стъклените врати не се клати повече. На бюфета има зелена чаша за вино. Елизабет очаква да получи признание. Паметта ѝ е безукорна.“

Накрая на пътя си Елизабет най-сетне е намерила покой. През целия си живот не е успявала да бъде майката, която се очаква, защото раждането на Коко внася хаос в подредения ѝ свят и тя не може да се справи. Когато Коко е на 2 години, Елизабет дори я заключва в стаята ѝ с оправданието, че не е плачела по-силно от обичайно. „Заключването“ ще стане своеобразна символна рамка, която ще затвори кръга на тяхната история. Можем ли обаче цял живот да държим „под ключ“ онова, с което не сме се справили – страховете, провалите, вината, невъзможността да се приемем?

От другата страна е Коко и трудността ѝ да се задържи отгоре върху хлъзгавата и несигурна повърхност на живота си. Всичките ѝ мимолетни котви поддават една по една. Детството ѝ е белязано от инцидент, за който отначало се мълчи, но той е ключ към нефункционалността и непълноценността ѝ като млада жена. Дали преместването ѝ при Елизабет не е отчаян опит да спаси провалената си връзка, или просто няма къде да отиде, защото трябва да напусне жилището си? Естер Херитсен не дава еднозначен отговор и на този въпрос.
Коко не знае коя е, не знае какво обича, нито какво иска. Всичките ѝ избори са хаотични, плод на обикновена случайност.

„Коко не казва нищо. Не знае дали присъствието му ѝ е важно. Звучи като жокер, който можеш да използваш един-единствен път. Решава да си го запази.“

Коко дори не може да опише какво точно чувства, не намира думи за най-важното, но в определени моменти у нея се отключва „жаждата“ – жаждата за нормалност. Нормално семейство, нормални вечери и разговори с майка ѝ, нормални отношения с приятеля ѝ. „Жаждата“ се прокрадва в редките разговори с майка ѝ, която в детството ѝ я е наричала „рибка“. Тук обръщам специално внимание на корицата на романа, която съдържа два от опорните сюжетни символа – счупеното стъкло и рибата. Поздравления за Живко Петров за добрата хрумка.
Асоциацията с водата, с жаждата, е и на такова ниво. В малкото мигове на истинска интимност и приласкаване между майката и дъщерята се използва обръщението „рибке“ – мигове на обичайната нормалност, която сме отвикнали да забелязваме, когато е тук.

Коко води нездравословен живот, пълнее, тъпче се, пие, а накрая разочарована от провала на връзката си търси случаен секс в отчаяние да пренареди света си, да намери себе си.
Важно място в живота ѝ заема и баща ѝ Вилбърт, когото Елизабет постоянно нарича „кученце“. Малодушието му, проблемите с алкохола и недостатъчната заинтересованост са в основата на проваленото семейство и трудно могат да се компенсират от привидно стабилния брак с втората му съпруга Мириам. Едно от малкото чувства, които могат да събудят някакъв емоционален отклик у Елизабет обаче, е именно неугасналата обич, обсесията ѝ на физическо ниво към бившия ѝ съпруг. И именно тук, чрез този фин детайл, Естер Херитсен прави привидно лишения от всякаква чувствителност образ на Елизабет толкова достоверен в противоречивостта си.

„- Ела да легнеш до мен.
Той коленичи до леглото и полага глава на ръба му. Елизабет надушва стружки от молив. Докосва косата му. Гали го. Не казва: Ти си моето кученце. Не го изрича гласно. Винаги е била доволна от кученцето си. Но един ден то реши, че вече няма да е нейно.“

Основната тема обаче със сигурност си остава тази за връзката между майка и дъщеря. Кога и къде се пропуква всичко и можем ли да го предотвратим, защото за наваксване на близост сякаш винаги е късно…
А за Коко остава изборът, дали и как да продължи с болезненото откровение:

„Много ли е важно? Прави ли ме това друг човек? Ако любимият ми не е щастлив с мен, ако майка ми може и без моето присъствие, друг човек ли съм аз? Свободна си. Свободна си. Отменям те. Свободна си.“

Защото все пак: „Всеки сам съчинява вкуса в устата си.“