След „Към психологията на Битието“ на Маслоу отдавна се каня да се запозная и с другия виден представител на хуманистичното направление в психологията – Карл Роджърс. Може би все пак трябваше първо да посегна към „Начин да бъдеш“ като основополагаща за идеите на т.нар. „роджърианство“. В „Израстването на личността“ също са представени тези идеи, разбира се, но тук, особено в първата част и това малко ми доскуча, бяха цитирани доста дълги откъси от терапевтични интервюта с клиенти, които бяха неясни и трудни за интерпретиране без намесата на самия Роджърс.

Втората част обаче беше точно такава, каквато исках 🙂 – с представяне на клиентоцентрираната терапия на Роджърс с необходимите за провеждането й условия, които, както самият той твърди, щом са налице, обичайно се наблюдава така желаната личностна промяна у клиента.
Като цяло Роджърс през цялото време говори за това, че във всеки тип междуличностни отношения, за да бъдат пълноценни и автентични, са нужни тези три компонента – емпатия, безусловно приемане и конгруентност (съответствие между преживявано и осъзнавано и между осъзнавано и показвано в поведението).

Това, което най-много ме привлича у хуманистичното направление и което и Маслоу споделя, е, че водещият стремеж в човешката природа (и тук е основното противоречие с Фройдовата психоанализа и бихейвиоризма) е стремежът към себеактуализация, развитие, разгръщане на потенциала. На пръв поглед звучи парадоксално, но според Роджърс това се случва, когато успеем да „станем такива, каквито действителност сме“. Той заимства това от Киркегор, от когото признава, че се е повлиял значително.
Идеята е, че именно когато се приема такъв, какъвто съм, всъщност аз започвам да се променям. Стремежът е да се приема в цялата си противоречивост и да не се опитвам да изтласквам онова, което не ми харесва, или е социално неприемливо, защото то рано или късно ще се прояви.

Ще завърша с два цитата, които особено много ме впечатлиха. Със сигурност ще прочета и „Начин да бъдеш“.

„Първата ни реакция по отношение на повечето неща, които другите ни казват, е непосредственото им оценяване или осъждане, а не разбиране. Когато някой даде израз на чувствата си, нагласите си или вярванията си, ние почти незабавно откликваме така: „Това е правилно“ или „Това е глупаво“, „Това не е нормално“, „Това е неразумно“, „Това не трябва да е така“, „Това не е добре“. Много рядко си позволяваме да разберем какъв точно е смисълът на казаното от другия. Вероятно това е така, защото разбирането е рисковано начинание. Ако се оставя наистина да разбера другия, може да се случи така, че това да ме промени. А ние се страхуваме от промяна.“

„Човекът – това е поток на ставане, а не завършен продукт. Това означава, че той е текущ процес, а не застинала, статична същност; това е течаща река от изменения, а не късче твърд материал; това е постоянно променящо се съцветие от възможности, а не застинала сума от характеристики.“