Винаги много силно ми е въздействал образът на празния стол. Веднага отключва у мен идеята за отсъствие, за липса – за нещо, което доскоро е било тук, но си е отишло, или пък естествено принадлежи на дадено място, но по някаква причина го няма.
Това само по себе си поражда изненада, а след нея идва и тъгата, примесена с очакване.

Веднага се сещам за Сартр и неговата идея за доминиращата роля на отсъствието над присъствието: как когато очакваш да видиш някого някъде, всичко, което забелязваш, само по-силно откроява отсъствието му.

Корицата на „Изгубената душа“ на Олга Токарчук с рисунките на Йоана Консехо изобразява именно един празен стол. Когато разлистите книгата до края, сами ще се уверите защо е използвала толкова често този образ.

Обичайно в този тип издания илюстрациите са в помощ на текста, ала тук е обратното. Думите на Токарчук подават ръка на прекрасните рисунки на Консехо. Почти до края на книгата те са черно-бели, което заедно с първоначално празния стол, разказва историята за изостаналата, изгубена назад по пътя душа.
Самите илюстрации не позволяват на окото да ги обходи бързо и провокират към бавно вглеждане във всеки детайл и щрих.

Със сигурност сте чували за движението „Slow Life“, създадено през 1986 г, като призив за намаляване на темпото и наслаждаване на обичайните моменти от деня ни. Хартмут Роза – авторът на появилата се преди няколко години книга „Ускоряване“ (изд. Критика и хуманизъм), говори в нея именно за опасностите от постоянното живеене на бързи обороти, което води до невъзможност за изживяване на момента в пълнота, до отчуждение, изолация и хронична тревожност.

„Изгубената душа“ на Токарчук и Консехо
е нов, необичаен поглед към този проблем. Тя се опира на притчата за бедуините, цитирана от Борхес, която Георги Господинов обича да споменава в свои интервюта. Бедуините имали навика да правят чести почивки, докато прекосявали пустинята, за да могат душите им да ги настигнат.

Сигурна съм, че когато разгърнете великолепното издание на изд. ICU, ще си припомните защо е наистина важно понякога просто да поспрем за малко.

„Ако някой можеше да ни погледне отвисоко, щеше да види, че светът е пълен с хора, които тичат нагоре-надолу, плувнали в пот и капнали от умора, както и с техните закъснели, изгубени души…“