Отдавна не бях чела Мураками и появата на сборника с разкази „Изчезването на слона“ много ме зарадва. Сборникът съдържа 17 истории – шантави, пъстри, сюрреалистични, някои може би прекалено ексцентрични за моя вкус, но като цяло книгата отговори на очакванията ми. Разказите се движат на ръба на съня, халюцинацията, фантазията и същевременно ни представят обичайната всекидневна рутина на героите, в която обаче типично за Мураками са земесени причудливи същества (зелено чудовище, джудже), животни (любимите котки, слон), необикновени места, изненадващи решения, състояния, странни диалози с непознати, много музика на грамофонни плочи и класически романи.

В голяма част от разказите има едно усещане за привиден покой, сякаш нищо не се случва, но под прозирната повърхност всъщност се крие айсберг – задават се екзистенциални въпроси, но не философски усукани, търсят се отговори. В наглед с нищо незапомнящи се ситуации изведнъж изскача фантастичен, сюрреален елемент.

Не мога да кажа, че японецът се нарежда сред най-любимите ми писатели. Вероятно ми липсват повече познания по източна философия, за да тълкувам символиката в писането му. На моменти ми е прекалено натуралистичен, в други пък – прекалено сюрреалистичен, дори диаболичен, но в този сборник определено имаше много добри попадения.

Особено впечатление ми направиха разказите „Прозорец“, в който млад мъж работи в компания, в която трябва да отговаря на писма на жени, които биха желали да пишат или просто да споделят с някого. Целта е да им дава стилистични насоки как да подобрят писането си, но, разбира се, краят отива в съвсем друга посока. Друг много нежен, меланхоличен разказ, е „Да видиш 100% идеалното момиче в красива априлска сутрин“ – разказ за самотата, за случайната среща и последвалото разминаване, за края на тъжните истории. В друг от разказите се споменаваше за „благородството на несъвършенството“ или за това, че всеки прощава на всеки. Ето такива малки неща си взех от почти всеки разказ. Като цяло в книгата усетих една самотност, изгубеност в огромния град и дори у дома, където всеки е сам с другия. Япония винаги ме е интригувала, питала съм се какво ли е чувството да се озовеш за първи път там, да се луташ сред огромния лабиринт от улици, в метрото, в красивите паркове, да се изгубиш в гъмжилото от хора, дневна гълчава и нощни светлини…

Наскоро в интервю Георги Господинов каза за Ню Йорк, че това е огромен град, в който е много по-лесно да бъдеш самотен. Мисля, че същото важи и за Токио. Предполагам, че и двата мегаполиса ще си останат необясними и наразгадаеми за мен, но вярвам, че чрез книгите все пак поне мъничко можем да се доближим до тях.