Превод от немското издание, изд. Лухтерханд, превод от норвежки на немски Паул Берф

Рожден ден

Всеки ден ставам между четири и пет сутринта, за да поработя няколко часа, преди да се събудят останалите обитатели на дома. Днес останах в леглото до седем. Направих го, защото имам рожден ден. Във всеки случай не за да се наградя с по-дълъг сън, а защото не ми се щеше да разочаровам децата, които винаги се радват много на нашите ритуали за рождени дни. Те представляват следното: сутрин децата влизат в редица едно зад друго в стаята ми, честитят ми рождения ден с песен и носят свещи, поднос със закуска и подаръци.

Лежах буден от известно време в леглото и ги чувах как шумолят и топуркат долу из кухнята, след което долових интензивно шептене и стъпки по стълбите с припяване на „Честит рожден ден“. Затворих очи и се престорих на дълбоко заспал, когато влязоха при мен. „Честит рожден ден“, извикаха. Наблюдаваха ме развълнувани, докато разопаковах подаръците. Бях ги купил предния ден в Юстад и вечерта ги дадох на Линда. Чифт кожени ръкавици и дебел, кафяв пуловер. „Чудесни подаръци“, казах, „благодаря много“. Когато приключиха с това, бързо загубиха интерес и изчезнаха.

Не обичам да закусвам в леглото – противоречи на упорития ми усет кое къде принадлежи – и когато излязоха от стаята, станах, облякох се, отнесох подноса долу в кухнята и, облегнат на плота, хапнах на крак сандвич, преди да се отправя с кафето към масата, на която закусваха останалите.

За децата рожденият ден е едно от най-големите събития на годината, вероятно най-голямото. Нищо не ми доставя повече радост от това да гледам как преживяват да са център на внимание за цял един ден, какво изпитват при мисълта, че този ден им принадлежи, да усетя вълнението им. Собственият ми рожден ден не означава за мен нищо повече, като изключим това, че по някакъв особен начин центрира времето около себе си, тъй като се завръща всяка година и, за разлика от останалите завръщащи се дни, е отбелязан в календара.

Сякаш тази сутрин пристъпвам в пространство, което посещавам веднъж всяка година, доколкото ми позволява паметта. Разпознавам нюансите на светлината в този ден, различните температурни стойности на въздуха, различния облик, който придобива пейзажът, дали ще вали дъжд, или сняг, дали ще е мъгливо, или ще грее слънце, и всичко това извиква спомени. Не за случки, а за настроения.

Както сега, когато синкавият мрак нежно избледнява пред прозореца, и си спомням какво беше усещането да седя на този ден в класната стая и да наблюдавам как синкавият мрак чезне насред училищния двор. Като стар семеен приятел, който след години се появява ненадейно, тогавашното чувство ме погали по бузата за кратко и леко непохватно, преди отново да потъне в забрава.

Четиресет и пет пъти съм преживявал шести декември. Ако не претърпя злополука или не се разболея тежко, бих могъл да го изживея още около трийсет пъти. И в този момент за първи път се замислям, че продължителността на живота ни би следвало да се оразмери спрямо тези дни така, че да умираме тогава, когато всички възможни проявления на един определен ден вече са изчерпани. Когато това пространство се обитава вече само от спомени и не обещава нищо ново. И че всъщност именно това означава „да се наситиш на живота“: да си се наситил на дните си.